Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 43 44 45 46 47 48 49 50 51 ... 163
Перейти на страницу:

Виола била спряла на един стръмен завой на пътя. Ръката й, стиснала юздите, почивала върху главата на кончето. В другата си ръка размахвала камшиче. Гледала от долу нагоре момчетата и поднасяла крайчеца на камшичето към устата си, като го захапвала. Била в небесносин костюм, рогът бил позлатен и висял на верижка на шията й. Момчетата също били спрели всички накуп и също хапели кой слива, кой пръст, кой драскотините по ръцете си или краищата на чувалите. И постепенно от техните дъвчещи уста започнали да излизат почти беззвучни изречения, в общ такт, сякаш се опитвали да ги изпеят.

— Ти какво… си дошла при нас… Синфороза? Сега се връщаш. Но не си вече… наша приятелка… Ах, ти… ах, ти… негоднице.

Шумотевица сред клоните и ето че от една смокиня, между две листа, се показала главата на Козимо. Той се задъхвал, а тя от долу нагоре, захапала камшичето, ги обхващала всички с поглед. Козимо не се стърпял. Все още изплезил език от умора, той избухнал:

— Знаеш ли, че оттогава изобщо не съм слизал от дърветата?

Начинанията, които се основават на вътрешна непоколебимост, трябва да останат неми и незабележими. Щом някой вземе да ги обяснява или да се славослови, всичко изглежда празно, безсмислено, дори направо жалко. Щом брат ми произнесъл тези думи, осъзнал, че не е трябвало да ги произнася. Изведнъж престанало да го интересува каквото и да е и дори му се приискало да слезе и да приключи веднъж завинаги с цялата тази история. Още повече че Виола бавно махнала камшичето от устата си и казала много възпитано:

— Тъй ли? Браво, ти си бил кос!

От устните на ония въшльовци се надигнал вой и смях, преди да избухнат в рев и да се затъркалят. А Козимо горе на смокинята така подскочил от гняв, че това предателско дърво, смокинята, не издържало, клонът се счупил под краката му. Козимо литнал към земята като камък.

Паднал с разперени ръце, защото не можал да се задържи. Трябва да призная, че това е единственият път през живота му по дърветата на тази земя, когато волята и инстинктът да се държи за тях му изневерили. Но, тъй или иначе, единият пеш на опашката на фрака му се закачил на нисък клон. Козимо увиснал на няколко педи от земята с главата надолу.

Сторило му се, че кръвта е нахлула в главата му от големия срам. Първата му мисъл (след като опулил очи наопаки и видял преобърнати дюдюкащите момчета, сега обзети от бясно желание да се премятат, поради което се появили пред него едно след друго, изправени и хванати за надвесената над пропаст земя, и русото момиче, летящо над изправено на задните си крака конче) била само, че това е първият път, когато говори за своя престой по дърветата, и че той ще бъде последен.

С пъргаво движение, на което само той беше способен, Козимо се вкопчил в клона и успял да го възседне. След като успокоила кончето, сега Виола се правела, че не е забелязала нищо от случилото се. Козимо забравил веднага за своето объркване. Момичето поднесло рога към устните си и подало знак за тревога. При този звук хлапаците, у които, както по-късно коментираше Козимо, присъствието на Виола събуждало чудато неспокойство и заприличвали на зайци на лунна светлина, хукнали да бягат. Подчинили се машинално, сякаш инстинктивно, макар и да знаели, че тя се шегува. И те правели всичко на шега, имитирали звука на рога, тичали надолу по склона след момичето, възседнало галопиращото късокрако конче.

Тичали слепешката и така главоломно, че дори понякога не я виждали пред себе си. Била препуснала встрани от пътя и ги зарязала. И накъде отивала? Галопирала надолу през маслиновите горички, които се спускаха до долината и постепенно се превръщаха в полянки. Търсела маслиновото дръвче, на което в същия миг вече се клатушкал Козимо. Обикаляла го в галоп и отново побягвала надалеч. После се появявала в подножието на друга маслина, докато между клоните се прокрадвал моят брат. И тъй, следвайки линии, пречупени като клоните на маслиновите дръвчета, двамата заедно слизали към равнината.

Когато малките крадци забелязали това, дружно започнали да свиркат — едно злостно и подигравателно свирукане. После се отправили към Кипарисовата врата, като продължили да свирят високо и пронизително.

1 ... 43 44 45 46 47 48 49 50 51 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)