Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 35 36 37 38 39 40 41 42 43 ... 163
Перейти на страницу:

— Предателка! — извика той и се покатери нагоре, като стискаше здраво двете въжета.

Но изкачването беше много по-трудно от слизането. На всичко отгоре русото момиче, което тъкмо бе изпаднало в един от пристъпите си на злоба, дърпаше въжетата с всички сили. Накрая брат ми стигна до голям клон и го възседна. Избърса потта от лицето си с дантеленото жабо.

— Ха-ха! Не успя!

— На косъм беше!

— Аз пък мислех, че си ми приятелка!

— Мислеше! — И тя отново започна да си вее с ветрилото.

— Виоланте! — прозвуча в този миг рязък женски глас. — С кого разговаряш?

На бялата стълба, която водеше към вилата, се показа една дама: висока, слаба, в много широка пола. Гледаше през лорнет. Козимо се скри между листата засрамен.

— С един младеж, ma tante[9] — каза момичето, — който е роден на върха на едно дърво и е омагьосан да не стъпва с крак на земята.

Козимо цял се изчерви. Той се питаше дали момичето говори така, за да го подиграе пред леля си, или за да подиграе лелята пред него, или само за да продължи играта, или защото не я интересува нито той, нито лелята, нито играта. Лелята, която се приближаваше към дървото, го изследваше с лорнета си, сякаш съзерцаваше странен папагал.

— Uh, mais c’est un des Piovasques, ce jeune homme, je crois. Viens, Violante.[10]

Козимо пламна от оскърблението: бяха го познали по толкова естествен начин, без дори да се запитат защо е там горе. Лелята беше извикала веднага момичето — твърдо, но не и сурово, и Виола покорно я бе последвала, без дори да се обърне. От всичко това се подразбираше, че той е толкова незначителна личност, че почти не съществува. Тъй необикновеният следобед потъна в облак от срам.

Но ето че момичето направи знак на лелята, лелята наведе глава, момичето й каза нещо на ухото. Лелята насочи лорнета си към Козимо.

— Хайде, господине — каза тя. — Бихте ли приели чаша какао? Така и ние ще се запознаем с вас. — И изгледа накриво Виола. — Виждам, че сте вече приятел на семейството.

Козимо остана неподвижен и загледа лелята и племенницата с ококорени очи. Сърцето му биеше, та щеше да изскочи. Бяха го поканили у Ондарива, най-важното семейство по тези места. Оскърблението от преди миг изчезна, дойде възмездието. Виола се бе застъпила за него, той беше официално признат за приятел на Виола и щеше да играе с нея в тази градина, тъй различна от всички други градини.

Козимо изпита всичко това, но в същото време и едно противоположно чувство, макар и объркано: чувство, породено от срам, честолюбие, самота, наранена гордост. При това сблъскване на противоположни чувства брат ми се хвана за един по-горен клон, покатери се, премести се в най-гъстия листак, премина на друго дърво и се скри.

ІІІ

Следобедът сякаш нямаше край. От време на време в градината се чуваше шумолене и нещо тупваше. Тичахме навън, като мислехме, че той е решил да слезе. Къде ти — по-късно видях да се поклаща магнолията с белите цветове. Отвъд стената се появи Козимо и я прескочи.

Пресрещнах го, като се покатерих на черницата. Видя ме, изглеждаше малко засегнат, още ми беше сърдит. Седна на един клон на черницата малко по-нагоре от мен и започна да дялка кората с шпагата, сякаш не желаеше да обели нито дума.

— Лесно било да се покатериш на черницата — рекох аз, колкото да кажа нещо. — Преди никога не сме се качвали.

Той продължи да драска с острието, после горчиво каза:

— Е, харесаха ли ти охлювите?

— Донесох ти две сушени смокини, Мино, и малко торта…

— Те ли те изпратиха? — рече той все така далечен, но вече гледаше кошницата и преглъщаше.

— Не, знаеш ли, трябваше да избягам скришом от абата! — казах аз бързо. — Искаха да ме задържат да уча цялата вечер, за да не се виждам с теб, но старецът заспа! Мама се страхува, че можеш да паднеш, и искаше да тръгнем да те търсим. Но щом престана да те вижда на дъба, татко каза, че си слязъл и си се сгушил в някое ъгълче да размишляваш върху постъпката си, и че затуй няма за какво да се страхуваме.

— Не съм слизал — каза брат ми.

— Нали беше в градината на Ондарива?

— Да, но винаги преминавах от дърво на дърво, без да докосвам земята!

— Защо? — попитах аз.

За пръв път го чувах да изрича странното свое правило, но той говореше за него като за нещо уговорено между нас, сякаш искаше да ме увери, че не го е нарушил. Не дръзнах повече да настоявам за обяснение.

вернуться

9

Ma tante (фр.) — лельо. — Б. пр.

вернуться

10

Uh, mais c’est un des Piovasques, ce jeune homme, je crois. Viens, Violante. (Фр.) — О, та този младеж е от семейство Пиоваско, така ми се струва. Ела, Виоланте. — Б. пр.

1 ... 35 36 37 38 39 40 41 42 43 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)