Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 36 37 38 39 40 41 42 43 44 ... 163
Перейти на страницу:

— Знаеш ли — каза той вместо отговор, — оттатък при Ондарива е такова място, че ти трябват дни да го изследваш цялото. С дървета от горите на Америка, само ако ги видиш!

После си спомни, че е в обтегнати отношения с мен и поради това не бива да ми доставя удоволствие, като ми разказва за своите открития. И сурово отсече:

— Но, тъй или иначе, там няма да те заведа. Отсега нататък можеш да се разхождаш за удоволствие с Батиста и с рицаря адвокат.

— Не, Мино, заведи ме! — отвърнах аз. — Не бива да ми имаш зъб за охлювите, бяха гадни, но не можех повече да понасям да викат!

Козимо лапаше тортата.

— Ще те подложа на проверка — каза той. — Трябва да ми докажеш, че си на моя страна, а не на тяхна.

— Кажи ми всичко, което искаш да сторя.

— Трябва да ме снабдиш с въжета, дълги и здрави, защото, за да правя някои преходи, ще се наложи да се връзвам. После — един скрипец, куки, пирони, от най-големите…

— Но какво искаш да правиш? Кран?

— Трябва да пренесем горе много неща, ще видим по-нататък: дъски, тръстикови стебла…

— Искаш да си построиш колиба на някое дърво? А къде?

— Ако потрябва. Мястото ще изберем. Междувременно мястото, където ще получавам пратки, е оня кух дъб. Ще спусна кошница с въже и можеш да слагаш в нея всичко, от което имам нужда.

— Но защо? Говориш, като че ще се криеш кой знае колко време. Не вярваш ли, че ще ти простят?

Той се изчерви.

— Какво ме интересува дали ще ми простят? И после аз не се крия: не се боя от никого! А ти боиш ли се да ми помогнеш?

Не че не разбирах. Моят брат засега отказваше да слезе, но се преструвах, че не разбирам, за да го заставя да заяви: „Да, искам да остана по дърветата до закуската или пък до залез слънце, или пък чак до вечеря, или докато се стъмни“ — нещо, което да определи по някакъв начин срока, границата на неговия протест. Но той не каза нищо подобно и аз малко се поизплаших.

Викнаха ни отдолу. Баща ни повтаряше:

— Козимо! Козимо! — И после, явно убеден, че Козимо няма намерение да отговаря, викаше мен: — Биаджо! Биаджо!

— Ще отида да видя какво искат. После ще дойда да ти кажа — изрекох набързо.

Усърдното желание да осведомя брат си, признавам, се дължеше отчасти на намерението ми бързо да офейкам от страх да не бъда хванат, че разговарям с него сред клоните на черницата, и да не споделя с него наказанието, което сигурно го очакваше. Но Козимо не успя да прочете на лицето ми тази сянка на коварство. Остави ме да отида, като показа с вдигане на рамене своето безразличие към онова, което нашият баща имаше да му казва.

Когато се върнах отново там, той си беше намерил удобно място за сядане върху един подрязан ствол. Бе опрял брадичка на коленете и с ръце притискаше бедрата си.

— Мино! Мино! — виках аз, като се катерех, останал без дъх. — Простили са ти! Чакат те! Закуската е сервирана на масата. Татко и мама са седнали вече и слагат торта в чинията ти. Тортата е с крем и шоколад, но не е правена от Батиста, знаеш ли? Батиста май се е заключила в стаята си, позеленяла от яд! Помилваха ме по главата и ми казаха така: „Иди при бедния Мино и му кажи, че искаме мир и няма да говорим повече за това!“. По-бързо, да вървим!

Козимо хапеше едно листо. Не се помръдна.

— Кажи — отговори той, — би ли могъл да вземеш одеяло, без да те видят, и да ми го донесеш? Навярно нощем тук става студено.

— Да не би да искаш да прекараш нощта по дърветата!

Той не ми отговори, стоеше с брадичка на коленете, дъвчеше листо и гледаше пред себе си. Проследих погледа му, насочен към стената на градината на Ондарива, където се показваха белите цветове на магнолията, а по-нататък се рееше хвърчило.

Тъй настъпи вечерта. Слугите идваха и си отиваха, като приготвяха масата. Свещниците вече бяха запалени в залата. Вероятно Козимо виждаше всичко от дървото и барон Арминио извика към сенките отвъд прозореца:

— Ако останеш горе, ще умреш от глад!

Онази вечер за първи път седнахме да вечеряме без Козимо. Той беше възседнал един висок страничен клон на вечнозеления дъб, така че виждахме от него само спуснатите крака. Виждахме, казвам, когато заставахме до перваза и се взирахме в тъмното, защото стаята беше осветена, а навън бе мрак.

Дори рицарят адвокат се почувства задължен да се покаже и да каже нещо, но както обикновено успя да не изрази мнение по въпроса. Измънка:

— Оох… Здраво дърво… Ще изкара сто години… — И добави няколко турски думи, вероятно това беше названието на вечнозеления дъб: с една дума, сякаш разговаряхме за дървото, а не за брат ми.

Нашата сестра Батиста обаче проявяваше спрямо Козимо странна завист. Бе свикнала да държи семейството в напрежение със своите чудатости, а сега се беше намерил някой, който я превъзхождаше. Тя хапеше ноктите си — хапеше ги, без да вдига пръст към устата си, а като снижаваше ръка с обърната длан и повдигнат лакът.

1 ... 36 37 38 39 40 41 42 43 44 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)