Нашите предци [bg]

Не че не разбирах. Моят брат засега отказваше да слезе, но се преструвах, че не разбирам, за да го заставя да заяви: „Да, искам да остана по дърветата до закуската или пък до залез слънце, или пък чак до вечеря, или докато се стъмни“ — нещо, което да определи по някакъв начин срока, границата на неговия протест. Но той не каза нищо подобно и аз малко се поизплаших.

Викнаха ни отдолу. Баща ни повтаряше:

— Козимо! Козимо! — И после, явно убеден, че Козимо няма намерение да отговаря, викаше мен: — Биаджо! Биаджо!

— Ще отида да видя какво искат. После ще дойда да ти кажа — изрекох набързо.

Усърдното желание да осведомя брат си, признавам, се дължеше отчасти на намерението ми бързо да офейкам от страх да не бъда хванат, че разговарям с него сред клоните на черницата, и да не споделя с него наказанието, което сигурно го очакваше. Но Козимо не успя да прочете на лицето ми тази сянка на коварство. Остави ме да отида, като показа с вдигане на рамене своето безразличие към онова, което нашият баща имаше да му казва.

Когато се върнах отново там, той си беше намерил удобно място за сядане върху един подрязан ствол. Бе опрял брадичка на коленете и с ръце притискаше бедрата си.

— Мино! Мино! — виках аз, като се катерех, останал без дъх. — Простили са ти! Чакат те! Закуската е сервирана на масата. Татко и мама са седнали вече и слагат торта в чинията ти. Тортата е с крем и шоколад, но не е правена от Батиста, знаеш ли? Батиста май се е заключила в стаята си, позеленяла от яд! Помилваха ме по главата и ми казаха така: „Иди при бедния Мино и му кажи, че искаме мир и няма да говорим повече за това!“. По-бързо, да вървим!

Козимо хапеше едно листо. Не се помръдна.

— Кажи — отговори той, — би ли могъл да вземеш одеяло, без да те видят, и да ми го донесеш? Навярно нощем тук става студено.

— Да не би да искаш да прекараш нощта по дърветата!

Той не ми отговори, стоеше с брадичка на коленете, дъвчеше листо и гледаше пред себе си. Проследих погледа му, насочен към стената на градината на Ондарива, където се показваха белите цветове на магнолията, а по-нататък се рееше хвърчило.

Тъй настъпи вечерта. Слугите идваха и си отиваха, като приготвяха масата. Свещниците вече бяха запалени в залата. Вероятно Козимо виждаше всичко от дървото и барон Арминио извика към сенките отвъд прозореца:

— Ако останеш горе, ще умреш от глад!

Онази вечер за първи път седнахме да вечеряме без Козимо. Той беше възседнал един висок страничен клон на вечнозеления дъб, така че виждахме от него само спуснатите крака. Виждахме, казвам, когато заставахме до перваза и се взирахме в тъмното, защото стаята беше осветена, а навън бе мрак.

Дори рицарят адвокат се почувства задължен да се покаже и да каже нещо, но както обикновено успя да не изрази мнение по въпроса. Измънка:

— Оох… Здраво дърво… Ще изкара сто години… — И добави няколко турски думи, вероятно това беше названието на вечнозеления дъб: с една дума, сякаш разговаряхме за дървото, а не за брат ми.

Нашата сестра Батиста обаче проявяваше спрямо Козимо странна завист. Бе свикнала да държи семейството в напрежение със своите чудатости, а сега се беше намерил някой, който я превъзхождаше. Тя хапеше ноктите си — хапеше ги, без да вдига пръст към устата си, а като снижаваше ръка с обърната длан и повдигнат лакът.