Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Това не беше лека работа. Аз всъщност бях негов пазач и двамата го знаехме, но все пак трябваше да внимавам да не му налагам волята си прекалено. Трябваше да го предпазвам от лоши хора и рисковани начинания — знаеш, има побойници, грубияни, буйни глави… Никой не би навредил на понтифекс умишлено, но той можеше по случайност да попадне на хора, които искат да си навредят един на друг. В редките моменти, когато имах възможност да поспя, аз търсех помощта на Господарката на острова, Божественият да я дари с мир. И в едно благословено видение тя ми каза, че трябва да стана приятел на понтифекса, ако не искам да съм негов надзирател. Какво щастие за нас е, че разполагаме със съветите на добрата майка в сънищата си! И така аз се осмелих сам да предизвикам някои от приключенията му.

— Хайде, нека излезем тази вечер — казвах му аз, и това би смразило кръвта на Гуаделум, ако беше научил. Моя беше идеята да заведа Ариок в обществените нива на Лабиринта, за да прекараме една нощ по заведенията и пазарите… Маскирани, естествено, без риск да ни разпознаят. Заведох го в потайните кътчета, където живеят комарджиите, само че при тези от тях, които познавах и които не биха представлявали опасност. И не друг, а аз, една нощ го подтикнах към най-голямата дързост — да излезем извън стените на Лабиринта. Знаех, че това е най-голямото му желание, но се страхуваше да го осъществи, затова му предложих да го направим тайно, нещо като подарък за него… И така тръгнахме по кралския проход нагоре към Отвора на Водите. Стояхме заедно толкова близо до река Глейдж, че усещахме хладния вятър, който духа откъм замъка Връхни, гледахме блестящите звезди.

— Не съм бил тук от шест години — каза понтифексът. Трепереше и ми се стори, че дори плачеше, скрит зад маската си. Аз също бях много развълнуван, не бях виждал звездите от много, много време. Той посочи една от тях и каза, че е светът, от който идват гхайрогите, после друга — звездата на хджортите, след това една много малка и незначителна, за която каза, че е слънцето на старата Земя. Аз се усъмних, разбира се, защото в училище съм учил друго. Но бях толкова радостен, че не можех да му противореча изобщо. А той се обърна към мен, улови ръката ми и каза съвсем тихо:

— Калинтан, аз съм върховният владетел на този огромен свят, а всъщност не представлявам нищо — аз съм роб, затворник. Бих дал всичко, за да се измъкна от този Лабиринт и да прекарам последните си години на свобода под звездите.