Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

През цялата вчерашна безсънна нощ той бе репетирал в уморения си ум дългата защитна реч, която започваше с: „Както знаеш, през последните няколко седмици бях зает с важни държавни дела, твърде деликатни, за да мога да ги обсъждам детайлно с теб, така че…“ И когато продължаваше нагоре по нивата на Лабиринта, за да се срещне с нея, фразите продължаваха да се въртят в главата му. Призрачната тишина в Лабиринта тази сутрин го караше да се чувства още по-напрегнат. Най-ниските нива, където бяха кабинетите на чиновниците, бяха напълно пусти, а на по-горните се виждаха само малки групи хора, скрити в тъмните ъгли, шепнещи и мърморещи сякаш бе станал преврат, което в известен смисъл не бе лъжа. Всички го заглеждаха, някои дори го сочеха с пръст. Калинтан се чудеше как са познали, че е служител в понтификата, докато накрая си спомни, че все още носи отличителната маска на службата си. Но той не я свали, защото донякъде го предпазваше от ярката изкуствена светлина, толкова неприятна за уморените му очи. Днес Лабиринтът му се струваше задушен и потискащ. Той копнееше да се измъкне от мрачните му подземни дълбини, от тези десетки нива с огромни спирални коридори, които се виеха надолу и надолу. За една единствена нощ това място бе станало омразно за него.

Калинтан излезе от асансьора на нивото на Двора на сферите, тръгна по диагонал през огромното заплетено пространство, украсено с хиляди неизвестно как окачени сфери и се насочи към малкото кафене в далечния край. Силимур вече беше там. Той знаеше, че ще я завари на малката масичка край стената от полиран оникс — тя използваше точността, за да изрази недоволството си. Стана и му предложи ръката си, а не бузата — това също очакваше. Усмивката и беше премерена и хладна. Колкото и да беше изтощен, красотата и му се стори дори малко прекалена — късата руса коса, подстригана като корона на главата и, блестящите тюркоазени очи, сочните устни и високите скули, елегантността, която в момента му беше трудно да понесе.

— Толкова ми липсваше — каза той пресипнало.

— Разбира се. Толкова дълга раздяла… трябва да е била непосилно тежка…

— Както знаеш, през последните няколко седмици бях зает с държавни дела, твърде деликатни, за да мога да говоря за тях и…

Думите му звучаха идиотски в собствените му уши. Почувства облекчение, когато тя го прекъсна с небрежен тон:

— Има време за всичко това, любов моя. Няма ли да пийнем малко вино?

— Да, наистина.

Тя даде знак. Един келнер с ливрея, хджорт с надменно изражение на лицето, дойде, взе поръчката и се отдалечи.