Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
Асансьорът внезапно спря, вратата се дръпна встрани и пред тях се оказа пустият покрив с паркиралите полицейски коли.
— Ето там е моята — посочи Фил, приближи се и отключи вратата на хелимобила. После махна на Рик да побърза, седна зад кормилото и запали. Колата се понесе нагоре, после направи широк завой на север и пое към сградата на операта. Потънал в мисли, Фил Ресч управляваше почти механично. Вниманието му изглежда бе изцяло погълнато от душевните му терзания.
— Слушайте, Декард, — заговори внезапно той, — след като отстраним Люба Люфт, бих искал вие да… — хрипливият му глас замлъкна. — Знаете. Искам да ме подложите на теста Бонели, или на вашето емпатично изследване. За да ме проверите.
— После ще му мислим — предложи уклончиво Рик.
— Не искате да се подлагам, нали? — Ресч го погледна тревожно, сякаш беше започнал да се досеща за всичко. — Може би вие също знаете предварително резултата. Да не би Гарланд да ви е казал още нещо? Нещо, което аз не знам.
— Предполагам, че дори за двама ни ще е доста трудно да спипаме Люба Люфт. Мене във всеки случай успя да ме надхитри. Така че, по-добре да не се разсейваме отсега.
— Въпросът не е само в това дали имам фалшива памет — говореше, сякаш без да го чува Фил Ресч. — Аз притежавам свое собствено животно. Една чудесна катеричка, която много обичам. Всеки ден отделям колкото се може повече време за нея, храня я, почиствам клетката. А когато вечер се върна от работа, пускам я да тича на воля из апартамента и тя се катери навсякъде. В клетката си има колело. Виждали ли сте катеричка да бяга в колело? Спиците се въртят със невероятна скорост, крачетата й не спират, а катеричката все остава на едно и също място. На Бъфи това изглежда страшно му харесва.
— Е, катеричките не са кой знае колко интелигентни — отбеляза Рик.
После и двамата потънаха в мълчание.
12
Още с пристигането си в сградата на операта, Фил Ресч и Рик Декард научиха, че репетицията е приключила и мис Люфт си е тръгнала.
— Случайно не спомена ли къде смята да отиде? — запита Фил Ресч и показа полицейското си удостоверение.
— Мисля, че говореше нещо за музея — обясни един от сценичните работници докато разглеждаше удостоверението. — Каза, че искала да разгледа изложбата на Едвард Мюнк, която свършва утре.
„А Люба Люфт — помисли си Декард, — най-вероятно ще свърши днес.“
Докато крачеха по тясната алея към музея, Фил Ресч го попита:
— Как мислиш, дали ще я открием? Имам пред вид — ако наистина е избягала.
— Може би — отвърна Рик.
Най-сетне влязоха в сградата на музея, попитаха на кой етаж е изложбата на Мюнк и поеха нагоре. Малко след това се озоваха в изложбената зала, сред скулптори и картини. Посетителите бяха многобройни, имаше дори един цял учебен клас. Пискливият глас на учителката отекваше в празните стени на безчислените зали и Рик си помисли, че именно така би трябвало да звучи — и да изглежда — един андроид. А не като Рейчъл Роузен и Люба Люфт. Или като човекът до него. По-скоро — нещото до него.
— Чувал ли си някога андроид да притежава домашно животно? — запита го Фил Ресч.
По някаква неясна причина Рик изпитваше желание да бъде брутално откровен и затова поясни:
— Известни са ми два случая, когато андита са притежавали животни, но подобни случаи са голяма рядкост. И двата случая завършиха с провал — андроидите по правило не могат да отглеждат животни. Домашното животно изисква топлина, за да може да живее. Изключение правят, естествено само влечугите и насекомите.
— Ами катериците? Те нямат ли нужда от топлина и любов? Моят Бъфи, например, се чувства чудесно. Всеки ден му реша козината.
Фил Ресч неочаквано се закова пред една картина и втренчи поглед в нея. Картината изобразяваше обезкосмено и невротизирано същество, с наподобяваща преобърната круша глава, широко разтворена в ням писък уста и ужасено притиснати към ушите ръце. Конвулсивни вълни от страданието на нещастното същество подобно на заглъхващо ехо се разтваряха във въздуха над главата му. Мъжът, а може би жената, изглеждаше сякаш е попаднал в плен на своя собствен ужасен вопъл и беше притиснал уши за да се предпази от него. Съществото стоеше на пуст, обезлюден мост. Единствено то можеше да чуе собствения си вик, който сякаш същевременно го отделяше от всичко останало.