Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
— Тази нощ ще нападнем пазачите си. Когато ти кажа, ще предизвестиш старицата.
Тя се опря на лакът. Запита ме:
— Нашите братя ще се бият?
Казах й:
— За книгата.
Събудих и Доминиканеца. Казах му да предизвести своите кумани. Той дори не проговори, само кимна с глава. Просна се по лице върху земята и го чух да шепне молитва.
Тогава дървената врата изскърца, лумнаха факли, в кошарата се изля със залитане и вопли тълпа нови пленници. Навързани бяха за вратовете по неколцина за една греда. И като изпопадаха на колене, някои взеха да се задушават. Пиратите бяха разграбили и опленили някакво селище край брега и се завърнаха с пленниците. Не можехме да се бием с толкова хора.
Но съдбата поиска моя разговор със старицата да не е отишъл напусто. На следващата нощ вратата отново се отвори.
Влезе предводителят на пиратите. Зад него вървяха двамина главорези с факли в левите ръце и голи саби в десниците. Зад тях вървеше Ясен с лютнята на Пейре, притисната до гърдите. Приличаше на човек, който върви насън. Още не бяхме легнали да спим, седяхме четиримата — аз. Лада и Влад от лявата ми страна, Доминиканеца — от дясната.
Пиратът спря пред нас. Облечен беше като за празник, с белоснежна чалма, върху която светеше златно украшение като перо от жар-птица, обляно от сиянието на скъпоценни камъни. Дрехата му преливаше от блясъци на злато и свила, на пояса носеше само гол нож — и той гореше. В червено къносаната му брада проблясваха вплетени рубини. Очите му светеха, лицето му бе одухотворено. На челото му искреше третото рубинено око.
Разбрах — идеше за Лада.
Очаквал бях този миг, повтарях си, че няма да дойде, и не отговарях на питането що ще сторя, ако дойде. Мислех си преди, когато плюех през рамо и повтарях: „Не, не!“, мислех си, че рицарят Анри може да стори някоя глупост, но еретикът Боян ще го спре със словото: „Книгата!“ Пиратът коленичи и протегна ръце. От двете му Разтворени длани кипяха и преливаха наниз бисери.
Той тържествено изрече:
— Ела.
Лада се изправи, пиратът остана на колене. Устните на Лада не трепнаха, но очите й безумно светеха. Влад се изправи до нея, тя протегна лявата си ръка, без да го погледне, и я опря в гърдите му. Той се вкамени. Аз седях неподвижно. Всички мълчахме.
Проговори Ясен. Той каза:
— Тя… Книгата…
Едва по-късно, в мъртвия град на хората вълци, разбрах какво е искал да каже Ясен. Тогава си помислих — той ни спира, казва ни да не се съпротивляваме, а да мислим за Тайната книга.
Ясен повдигна коляно и удари лютнята в него. Лютнята изпращя и изплака, после падна на земята. Струните още трептяха и затихваха като плач на кърмаче, откъснато от майчината гръд.
Пиратът се изправи и се обърна към Ясен. Момчето протегна ръка, измъкна ножа от пояса на пирата и го заби в червената му брада. Удари го така, както аз бих го направил — под дрехата на гърдите можеше да има ризница, под червената брада туптеше незащитеното гърло.
Пиратът вдигна ръце към ножа, устата му зина и от нея бликна кръв. Струята плисна в лицето на Ясен, той падна на колене.
Двамата пирати хвърлиха факлите и пристъпиха към него. Не го съсякоха, искаха да усетят как пръстите им разкъсват плътта му. Скочих със събрани нозе и метнах окованите си ръце през врата на пирата пред мене. Само завъртане на веригата — и той се свлече на земята. Обърнах глава. Събраните пестници на Влад се стовариха върху темето на другия пират — чух как черепът се пропука като суха кратуна.
Двете факли горяха на земята. Грабнах сабя и факла. Влад преметна окованите си ръце върху стълб, вкопан в земята, опря крак в стълба и скъса веригите си. И той грабна факла.
Десетина пирати тичаха към нас. Но не ни достигнала. Иззад сянката на кулата се изля тълпа богомили, тъмна беше, те нямаха факли, смътно белееха само лица и ръце. Богомилите връхлетяха пиратите, те се отдръпнаха към кулата, сечаха, мушкаха, падаха, повалени от тълпата. При Доминиканеца дотичаха десетина кумани. Сабите засвяткаха, от веригите изскочиха искри. Разтрих китките си.
Наведох се над Ясен, вдигнах го и успях да избърша лицето му с полата на дрехата на пирата. Тя беше твърда, навярно дереше и нараняваше. Момчето стоеше със затворени очи. Коленичих до него и му зашепнах:
— Прескочи стената и тичай към шатрата на върха. Вземи сандъчето с книгата и върви към брега — там, където се качихме на кораба. Помниш ли къде?
Той мълчеше и не отваряше очи. Дишах в ухото му:
— Книгата, книгата…
Той се изправи, залитна и тръгна. Така и не видях очите му.
Тръгнах към кулата, там лежеше рогатината. Богомилите се тълпяха пред обкованата с желязо врата, биеха я с пестници. Отвътре пиратите ругаеха. Чувах как при всяка моя стъпка звънят звената на разкъсаната верига — сякаш носех рицарските си шпори.