Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Него кой го представя при вас?

— Антон. „Безсмислен труд“ е част от „Свинските опашчици“. Мислите, че Антон играе срещу линията на „Лукач“, така ли?

— Ами щом холдингът му е спрял да се придържа към линията…

— Холдингът не е негов все пак. Последната дума я има Носорога. Той е там стопанинът. А той може да се е съветвал с някой друг, или може да е заложил и на двете полета, за да не остане на сухо, както стана с Търтея и с „Говеждите езици“…

Джон усети, че вече е претоварен от новости и туземни прякори.

— Вижте, Даниел — каза. — Направете ми една схема: кой в борда кого представя, кой ФИГ от кого е съветван, структурата на самите групировки… До два дни ще стане ли?

— Ще стане.

— И нещо друго. Връзки с Междуфондационното могат да имат и престъпни групировки от по-нисък ранг, а не само олигарсите.

— Е, аз не съм криминален следовател — възрази Даниел. — Най-големите бандити ги знам защото са най-отгоре, всички ги виждат, а и те дори не се крият. Но по-надолу… Не мога да знам кой с кого е роднина например. Ето, аз имам братовчед областен прокурор. Но имам и друг братовчед, аутобански бандит и сводник в мотел „Майска роза“. Имам и трети братовчед, заместник- декан на факултета по история на интелектуалното движение… У нас всичко е омешано. Спокойно може да се окаже, че зетят на Първия е наркомафиот, а шуреят на Вартоломей ръководи мрежа за трафик на органи. Ама не човекоохранителни…

— Даниел! — повиши глас Джон. — Бъдете така добър, не ми разказвайте басни, а си вършете работата. Плащат ви, за да ни доставяте информация. Ясно?

— Ясно, ясно — побърза да се съгласи оня.

— Добре. След два дни излизам на свръзка. А засега всичко хубаво и приятна работа.

— Приятна и на вас — откликна Даниел преди връзката да се разпадне.

Антон изключи лаптопа, извади от него подвижния диск и го постави в специалния джоб на сакото. Поразгледа още малко картата на града, набеляза нужните му точки, след което напусна стаята си.

От хотела той се отправи пеш към близкия парк, прекоси го, после хвана такси и каза на шофьора да кара към площада със зловещото название „Хуманитарен“. Шофьорът не знаеше къде е това, затова Джон отново разгъна картата. „А, за площад «Военнополеви» ли говорите?“ — сети се шофьорът, като видя за какво става дума. „Казвайте ги по старому тия улици, че те сега са ги изпопреименували…“ Таксито потегли по булеварда около парка, премина обратно покрай хотела и след няколко задръстени светофара стигна до нужното място. Джон плати, слезе и се запъти пеш през квартала, заемащ склона на невисокия хълм наблизо.

Кварталът беше някак странен — не беден, не богат, но не и среден, а тъкмо наопаки. Редуваха се мръсни едноетажни съборетини с нови солидни къщи и блокове; улиците бяха на места новоасфалтирани, на места — изровени чак до чакъла и глината под настилката; до чисто нова лъскава лимузина можеше да се види паркирана трийсетгодишна ръждива таратайка. Хората по улиците също бяха най-различни — от бедняци с кърпени шлифери до изтупани по последна мода буржоа, дебели и розови като расови свинчета. „За тия тук няма ли класова сегрегация?“ — чудеше се Джон, докато крачеше към целта, сверявайки пътя си с картата. „Туземска работа. Все едно в Армадильо да набутат имигрантите и служителите от хумтеха в един квартал. Но това никога не могат там да го направят, а тия тук се траят. Сигурно пак заради онова, дето каза Антон… неразвитите отношения…“