Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Бизоните идват насам!… — изкрещя той. — Спасявайте се! Конете уплашени, заотстъпваха бързо назад и побягнаха панически през къпините и камънака, а от края на дерето се виждаше как навлизат първите групи бизони с приглушен грохот. Бени с няколко силни пришпорвания отново застана начело на групата и се заоглежда за някакво убежище Като забеляза пукнатини, водещи към върха на една много стръмна скала той пришпори мустанга си в тази посока изкачи се и спря. Другарите му го последваха като викаха и удряха с камшици мустангите си. Скоро шестте коня бяха горе и трябваше да застанат един до друг, за да се поберат.
— Залегнете и бъдете готови за стрелба!… — извика Бени. — Ще присъствуваме на ужасен спектакъл!…
XVI
ПЛОСКИТЕ ГЛАВИ
Гонени от индианците и изплашени от изстрелите, които вземаха доста жертви, бизоните препускаха объркано, като се блъскаха, ритаха, нараняваха. Когато стигнаха до пролома, огромните животни влетяха в него, помитаха всичко по пътя си и унищожаваха младите дръвчета и храсти. Първите лъчи на слънцето обагриха небето. Вече се различаваха гигантските мъжкари с огромни глави и страшен вид, с мощни рога, излизащи от челната кост и толкова здрави, че можеха да върнат обратно куршум, с много гъсти гриви, стигащи до гърба. Женските, по-дребни на ръст и по-малко страшни, напразно се мъчеха да закрилят своите малки. Животните бяха поне петстотин и всички се опитваха да избягат напред, за да се спасят от притискането на останалите и изстрелите и лъковете на индианците. Първите за кратко време стигнаха до скалата и изчезнаха от другата страна на дерета. Един от тях, едър стар мъжкар, въоръжен с чифт дълги рога, стигна до пътеката, малко преди това прекосена от конете изкачи се тичешком, без дори да забележи присъствието на хората. Като го видя, Бени скочи отпред и извика:
— След мен, приятели, или сме загубени!…
Бек, Фалконе и Армандо се прицелиха в гиганта. Един след друг прогърмяха три изстрела и се смесиха с мученето на втората група бизони, която на свой ред нахлу в дерета. Старият бизон, вероятно ударен в черепа не се спря. Още по-уплашен и разярен, той продължи към пукнатините и имаше опасност да падне и да повлече всички в дерето. За щастие Бени още не бе стрелял. Пъргав като елен, той скочи в един процеп, за да може в случай на опасност да се оттегли, и се прицели почти от упор. Резултатът бе светкавичен. Бизонът, улучен в окото, падна на колене измуча яростно, после се обърна на една страна и се претърколи по стръмнината надолу, като повлече с огромната си тежест едно малко бизонче, което също бе тръгнало към скалата, за да се скрие там.
— Хубав изстрел! — извикаха Армандо и чичо му.
— Приятели — изкрещя каубоят. — Огън!
По-голямата част от стадото бе навлязла в дерето. Четиримата се готвеха да започнат стрелбата, когато в далечината видяха да се появяват тридесет-четиридесет полуголи конници, окичени с шарени пера, конски и вълчи опашки и въоръжени със стрели и пушки.
— Плоските глави!… — изкрещя Бени. — Не стреляйте, може да убием някой ловец.
Част от тези диваци, като видяха групата на белите, поздравиха с високи крясъци и размахване на оръжието, после пришпориха конете си след последните редици от бизони и започнаха истинска сеч над изостаналите животни, които се опитваха да избягат сред скалите. За да не убият индианците, Бени и Армандо насочиха пушките си към отделилите се от стадото бизони Улучиха някои от тях, но стрелбата им не продължи дълго. Гигантските животни бързо изчезнаха в завоя на прохода, последвани от червенокожите. Сред трънаците и унищожените храсти останаха доста трупове и ранени бизони. Няколко индианци изостанаха, за да ги довършат с томахавките си, а други скочиха на земята и веднага се захванаха да режат опашки и да ги размахват победоносно. Вече бе безполезно да преследват бизоните тъй като наоколо имаше месо, достатъчно да изхрани хиляда души цели три седмици. Ако някои още не бяха прекратили преследването, то бе само от ловна страст или още поточно, от желание за разрушение. Един индиански главатар с бродирани мокасини от жълта кожа, украсени със скалпове облечен с нещо подобно на рубашка от боядисана кожа на лопатар, пристегната в кръста с колан, от който висяха две торбички с амулети, пристъпи към белите като носеше език от бизон. Бледоликите ловци получиха от Изгорения гръб вожда на Плоските глави, този подарък в знак на приятелство и в очакване да изпушат заедно лулата на мира.