Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Хиляди дяволи!… — възкликна младежът побледнял. — Дали не убих някой индианец?… Това беше човешки вик!
Страхуваше се да не се забърка в някоя каша и затова постоя нерешително няколко мига. Той не чу повече никакъв шум и не видя храстите да помръдват. Зареди отново пушката и се насочи към мястото, където му се бе сторило, че вижда неясна сянка. Като разтваряше внимателно храстите, стигна до младата върба, чието стъбло бе прекъснато точно на височина човешки бой.
— Пречупено е от куршума ми — си промърмори. Огледа се и забеляза в тревата наоколо съвсем пресни кървави следи.
— Някой е ранен — каза си. — Човек или животно?… Не бих искал да съм убил някоя беззащитна Плоска глава.
Армандо видя пред себе си в тревата широка следа и тръгна по нея. На няколко места имаше капки кръв, а по-нататък, полускрита в храстите, една томахавка, която сигурно бе паднала от ранения.
— Няма съмнение — каза си огорчен. — Аз си мислех, че стрелям срещу лопатар, а съм ранил индианец! Дали този нещастен случай няма да ни навлече някоя беля?… Боже, да се връщам!…
Той прибра томахавката, хвърли неспокоен поглед наоколо, после бързо се отдалечи през гората, като искаше час по-скоро да бъде при другарите си. На няколкостотин крачки от лагера вдясно от себе си чу известното: „По дяволите“, последвано от порой проклятия.
— Приятелят ми Бени! — възкликна младежът. — Явно е побеснял.
Отправи се в тази посока и видя, че каубоят хвърляше наляво и надясно големите фунии, които бе закачил към кленовете, за да събират сладкия сок.
— Ей!… Бени, какво правите? — попита изненадан Армандо.
— По дяволите! — извика ловецът. — Бих искал да зная кой е негодникът, свършил тази работа!
— Какво се е случило?
— Преобърнал е съдовете, които вече трябваше да са пълни!
— Кой?
— Кой!… Кой!… Знам ли?!…
— Да не е животно?…
— Да, но на два крака… По дяволите! Сигурно е бил той!
— Може би Шарената опашка?
— Да, това куче, което се инати и продължава да ни следи! — викна Бени още по-разгневен. — Никога няма да ни остави на мира ако не го прогоня!
— Възможно ли е да ни преследва още?
— Убеден съм, Армандо! Кой, мислите, че ще ни прави напук?
— Хиляди дяволи!… Дали не съм стрелял по него?…
— Какво казахте? — попита Бени, като го погледна — Стреляли сте по него?
— Да господин Бени. Мислех, че е лопатар, а раних някакъв индианец, който избяга.
— А!… И само го ранихте?…
— Да, защото не успях да го открия.
— Сигурен ли сте, че е бил индианец?
— Взех томахавката му.
— Дайте ми я!
Армандо бързо се приближи и я подаде на каубоя.
— По дяволите!… — възкликна Бени. — Това е томахавката на Шарената опашка!
— Откъде знаете?…
— Погледнете, приятелю: ето тук, на дръжката, е изрисувана опашка.
— Вярно, Бени, този проклетник още ни следи.
— Армандо, трябва или да се отървем от този човек, или да изчезнем, защото може, когато най-малко очакваме, да ни нападне и да ни скалпира.
— Какво смятате да правите?… Ще го търсите ли?
— Ще загубим твърде много време и може би безрезултатно, тъй като тук има много гори. Затова ще препуснем с най-голямата скорост, на която са способни конете ни, и ще се помъчим да направим така че да загуби следите ни.
— Веднага ли тръгваме?
— Смятам, че ще е най-добра.
— А нашата захар?…
— Пак ще си направим, ако не намерим при Плоските глави.
XV
ЛОВЪТ НА БИЗОНИ
В три следобед малката групичка отново пое през ловните полета на Плоските глави, нетърпелива да се отърве от проклетия червенокож. Този обширен участък е равнинен и само на запад граничи с веригата на Скалистите планини. Само тук-там се виждаха прекрасни горички от диви череши, всякакъв вид клен, червена върба черна и бяла ела борове и конусовидна мирта. Тук няма обработени земи, защото индианците смятат, че това е под достойнството им. Вместо да се навеждат и да копаят с мотика всяка педя, предпочитат да преследват дивите животни. Стигаше им понякога жените да посадят малко бакла. Ядяха я варена с меча лой, или краставици, които растяха много добре и раждаха огромни плодове.
Групичката продължи да препуска чак до залез слънца като прекосяваше поля и горички, без да срещне жива душа. После спря в една гориста местност, нещо като дефиле между два хълма, покрити с огромни борове, наречени колумбийски, които извисяваха върхове на повече от сто метра височина. Мястото изглеждаше съвсем спокойно и те опънаха палатката с надежда да прекарат нощта необезпокоявани, а на разсъмване да продължат лудешкото си препускане. Навечеряха се изпушиха малко тютюн, завързаха конете към един кол, забит в земята, и се вмъкнаха в палатката, като предвидливо оставиха оръжието до себе си. Докато си почиваха и сънуваха, че са пристигнали в Аляска и събират злато с пълни шепи, Бени, който по стар навик спеше нащрек, внезапно се събуди от викове Те явно идваха от края на дефилето, последвани от цвиленето на коне.