Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
Изгорен гръб нареди отново да напълнят чиниите с планина от месо, печени езици, царевични питки и да донесат бутилки с лошо, но много ценено от индианците уиски. След като свършиха с храненето и лулата на мира обиколи всички, за да заздрави приятелството между бледоликите и червенокожите, преялият вожд се изтегна блажено на тревата, за да си почине от обилното хранене. Той покани и гостите да го последват, за да се подготвят за следващото ядене.
— Нека го оставим да почива, както му е угодно — каза Бени. — Не сме дошли тук да преживяме бизонско месо и да се тъпчем като животни.
— Щом се събуди, пак ли ще започне да яде? — попита Армандо.
— Докато има прясно месо, тези индианци ще продължават да го поглъщат с животинска ненаситност, дори с риск да се пукнат.
— Няма ли да си оставят запаси?…
— Една част ще изсушат, за да го направят на пемикан, но дотогава тези купища месо ще намалеят доста.
— Толкова ли са непредвидливи?
— Не се грижат за утрешния ден, приятелю. Напротив, през голямата част от годината гладуват, защото много често дивечът е малко или изобщо липсва.
В този миг се чу глухо барабанене, придружено от монотонно и тъжно припяване от един вигвам в края на лагера, чиито бизонски кожи бяха несръчно изрисувани в червено и черна.
— Какво става там? — попита Бек. — Да не би да танцуват?
— Не — каза Бени. — Не виждате ли жреца на племето, който се е отправил натам?
— Жрец! — възкликна Армандо. — Бих казал мечка!
— Наистина прилича — отговори каубоят, смеейки се. Един индианец, покрит с Огромна кожа от сива мечка, чиято муцуна покриваше главата и голяма част от лицето му, украсена с жаби, змии, опашки от прерийни вълци, еноти и бизони, бързаше към вигвама, следван от група викащи жени и няколко мъже, които яростно удряха по барабаните.
— Там има умиращ — каза Бени. — Вероятно някой е на-ранен от бизон.
— Жрецът ще може ли да го излекува? — попита Армандо.
— Уверявам ви, че след няколко минути нещастникът ще бъде мъртъв.
— Защо? — попита Фалконе.
— Защото тези магьосници имат такъв метод на лечение, че могат да пратят на оня свят дори и здрав като бик човек.
— Може би ги бият?…
— По-лошо, Армандо. Цялото умение на тези самозвани лекари се състои в това да натикат в устата на умиращия едно бяло камъче. След това грубо натискат костите и гърдите на нещастника, като му казват, че това камъче е лошият дух, който иска да го умори.
— По-далеч от такива доктори!… — каза Бек.
— А ако след изваждането на камъчето болният умре? — попита механикът.
— Толкова по-зле за него. Жрецът никога не се признава за виновен, затова бърза да каже, че някой зъл дух тайно се е вселил у болния.
— Какви измамници!… — възмути се Армандо.
— Друг начин да прогонят злото е да накарат някого да се качи върху вигвама и да вика с цяло гърло, като едновременно бие силно по барабана Плоските глави най-чистосърдечно вярват, че този шум плаши злия дух и го принуждава да бяга.
— А вярват ли в по-добър живот след смъртта? — поинтересува се Фалконе.
— Да — отговори Бени. — Добрите и смелите, които не са загубили скалповете си, отиват в плодородните поля на Големия дух, населени от бизони и всякакъв дивеч; лошите пък са осъдени за известно време да обитават снежни пустини и да страдат от глад и студ. След като изтърпят това наказание за опре делен брой години, известно време се превръщат в животни и най-после им се дава право да си починат в полята на добрия Маниту.
— Значи вярват в прераждането на душите?
— Така изглежда, господине. Знам, че Плоските глави почитат бобрите.
— Но каква е причината?