Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Вярват, че тези животинчета се индианци, осъдени да бъдат бобри не знам за какви прегрешения, извършени преди векове.
— И скалпираните ли не отиват в големите прерии? — понита Армандо.
— Не — отговори Бени. — Големият дух отблъсква с презрение всеки воин, който му се представи без коса и ако не му поднесе скалпа на неприятеля, който го е скалпирал.
След обилния обяд те си почиваха и разговаряха, а индианците заситили глада си, бяха образували големи кръгове и разгорещено споряха, пушеха отличен тютюн с лули и изпразваха една след друга бутилките огнена вода. Жените с помощта на децата продължаваха да пекат огромни парчета бизонско за всички и по повод големия улов не правеха никаква икономия. Четиримата видяха, че вождът и старците продължаваха блажено да похъркват и отидоха да посетят различните групички. Навсякъде ги посрещаха чистосърдечно и с почтително гостоприемство. Знаеха, че ги покровителствува тотемът на племето и от страх да не обидят тези чувствителни хора приемаха да изпият чашите с огнена вода, която изгаряше дори и гърлото на стария прериен скитник. Към три часа, когато Изгорен гръб и старците се събудиха, сякаш че по команда групичките се разтуриха и всички заедно се отправиха към обширно оградено място, в центъра на което бе забит кол с човешки бой. Най-добрите воини на племето, окичени с пера от див пуяк, бизонски опашки, сребърни и медни гривни, дрехи от кожа на лопатар, боядисана в жълто, и мокасини, украсени с ресни и бродерии, вече се бяха събрали там с оръжието си в ръка: ножове, томахавки, стрели и пушки от всякакъв вид и калибър. Осем барабанисти започнаха да думкат някакъв марш — тъжен и много бавен отначало, който по-късно щеше да стане главозамайващ.
— Това ли е танцът на кучето? — обърна се Армандо към Бени.
— Да — отговори той. — Това е един много важен обред, защото танцуващите се заклеват да си помагат в битките с предано приятелство.
— А какво значение има кучето?…
— Нима това животно не е символ на верността?
— Така е Бени.
— Ще видите после, че и кучетата ще участвуват.
— Ще танцуват ли?
— Да, но тяхната участ не е за завиждане — отговори каубоят, като се смееше — Горките животни ще са по-доволни, ако господарите им не ги включат в танца.
По команда на вожда, който се бе настанил върху един бизонски череп, а от двете му страни бяха застанали жреците на племето, воините се наредиха в четири колони и започнаха танца си, подскачайки и пеейки около кола. Това бяха безпорядъчни движения напред и назад. Скоро обаче всички, като че ли обхванати от неочакван изблик на гняв, се разделиха на две групи и се нахвърлиха един срещу друг, като крещяха с пълно гърло и размахваха яростно оръжията си. Барабаните биеха все по-силно и по-силно. Танцьорите се нападаха заплашваха се нахвърляха се един върху друг и отстъпваха със същата скорост, изпразваха пушките си с голяма вероятност да се ослепят, стреляха със стрели, хвърляха томахавките, но изключително умело избягваха ударите. Въодушевената публика не можеше да стои спокойна Мъже, жени и деца крещяха и се суетяха около тях. Дори вождът бе станал прав, стискаше в ръка томахавката си, сякаш всеки момент ще се хвърли в ръкопашен бой. Възбудени от битката воините започнаха да се нараняват. Двама или трима улучени от томахавки, паднаха на земята облени в кръв, и бяха изнесени извън ограденото място. Вождът обаче разбра навреме, че воините му водят сериозна борба, и за голямо неудоволствие на всички накара музиката да спре. Възбудени от огнената вода бойци донесоха в заграденото място едно едро космато куче. Горкото животно сигурно предчувствуваше тъжния си край, защото лаеше скръбно и силно се съпротивляваше. Двамата жреци се хвърлиха отгоре му като стрели, убиха го с два мощни удара на томахавките си, изкормиха го, извадиха сърцето и още топло го забиха на върха на кола. Воините се строиха, а музикантите започнаха да удрят своите барабани, извличайки все по-остри и монотонни звуци. След кратка реч за приятелството, произнесена от вожда бойците подновиха танца си около кола върху който още туптеше сърцето на горкото куче Когато минаваха близо, те го подушваха близваха го и показваха силно желание да захапят този къс сурово месо. След това продължаваха танца, като крещяха и размахваха оръжията си. Изведнъж един от тях, може би най-добрият воин на племето, се хвърли към кола отхапа парче от сърцето, подскочи назад и го глътна с голямо удоволствие. Последва го друг, втори, трети и така докато се изредиха всички.
— Ух!… — промълви Армандо. — Да ядеш кучешко сърце!
— О, по-късно ще изядат и тялото, уверявам ви. Когато индианците привършат запасите си, слагат в тенджерите кучетата си и ги изяждат без никаква погнуса.