Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Я! По дяволите тези четирикраки разбойници! — възкликна той. — Отдавна не са ни правили такава серенада!
Като знаеше колко са смели големите прерийни вълци, значително по-високи и силни от койотите той отхвърли вълненото одеяло, с което се бе загърнал, взе пушката и се измъкна от палатката. Луната бе вече залязла и наоколо бе толкова тъмно, че на десет крачки не можеше да се различи нито предмет, нито животно. Освен това духаше и силен северен вятър, който разклащаше дърветата и не можеше да се види ясно напредването на хищниците.
— Вечерта е подходяща за тях! — каза Бени. — Могат да ни отвлекат някой кон, без дори и да се усетим.
Посъбра въглените които бяха позагаснали, раздуха ги. Хвърли отгоре няколко сухи клона и се отправи към конете Завързаните мустанги бяха неспокойни — цвилеха, удряха с копита и опъваха ремъците като се мъчеха да ги скъсат.
— Какво ще рече това? — запита се разтревожен каубоят. — Не може нашите коне да се уплашат от присъствието на няколко вълка, защото умеят да ги държат на разстояние с копитата си.
Погледна към двата изхода на пролома, но не забеляза не що, което да оправдае страха на животните. Откъм върха на едно възвишение се чуваше монотонният и зловещ вой на няколко вълка, вероятно доста големи, ако се съди по силата на звука, но като че ли не бяха повече от пет-шест.
— Дали пък не е някоя гризли? — промърмори Бени. — Тези огромни мечки не са рядкост по тукашните места.
Нощта бе студена, а той не желаеше да се отдалечава много в непрогледната тъмнина. Затова отиде взе вълненото одеяло загърна се хубаво и седна близо до огъня, като държеше пушката между краката си. Конете видяха, че стопанинът им е с ден, и малко се успокоиха, но непрекъснато гледаха на север, сякаш инстинктът им ги предупреждаваше, че опасността идва оттам. Каубоят, сгушен зад палатката, която плющеше на вятъра като платно на ветроход от време на време отваряше очи и внимателно се вслушваше във воя на вълците, в свистенето на ледения вятър, който духаше яростно, в скърцането на клоните и в шумоленето на листака. Хищниците вече бяха извън дефилето, а други се чуваха по-далеч и тези зловещи и страховити викове се отдалечаваха ту в една, ту в друга посока като че ли зверовете тичаха и се преследваха в горите и в прерията.
— Сякаш ловуват — промърмори Бени, като се ослушваше с нарастващо безпокойство.
Изведнъж воят, който ставаше все по-остър, бързо се приближи към дерето, сякаш глутницата се канеше да навлезе в него и да се впусне към лагера. Когато разбра, че са толкова наблизо, Бени отхвърли покривалото и скочи на крака. Разпалваше огъня, когато Армандо каза:
— Каква е тази шумотевица Бени?… Заплашва ли ни някаква опасност?
— Вие ли сте, младежо? — попита каубоят. — Елате да ми правите компания и си вземете завивка, защото нощта е доста студена Духа севернякът, който щипе кожата.
Армандо го послуша и бързо се измъкна навън, като носеше и пушката си.
— Вълчи концерт — каза той.
— Да и не са обикновени койоти. Това са сиви вълци. Лоши животни, момко, и много опасни, когато са повече на брой.
— Застрашават ли лагера?
— За момента не, мисля, че са заети с ловуване.
— На някое голямо животно?…
— Може би на някой отделил се бизон или северен елен…
— Ако става дума за голям бизон, ще съм доволен да можех да им го отнема.
— Ако го подгонят насам, ще направим всичко възможно да стане наш Чувате ли?… Те приближават.
Един продължителен див вой отекна пусто в пролома. Като че ли сто вълка се бяха спуснали между двете високи скалисти възвишения и тичаха през храстите. Бек и Фалконе, събудили се от този шум, излязоха навън, а уплашените коне се изправяха на задните си крака и цвилеха.
— Вълците ли ни нападат? — попита механикът, като прилича към Бени.
— Още не знам. Стойте всички до огъня и да не губим конете от поглед.
Воят се приближаваше. Явно вълците настървено преследваха едра плячка и с този дяволски концерт отбелязваха предстоящата победа. Сигурно не бяха повече от две глутници, но тъй като дефилето бе тясно, изглеждаше, че са шест пъти повече.
— Внимавайте! — изкрещя изведнъж Бени, който стоеше пред всички.
Огромни черни животни нахлуваха в галоп и мучаха отчаяно следвани от вълците които се нахвърляха отстрани и ги оглушаваха със страхотни ревове.