Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Вина имат и индианците — каза Бени.
— Не твърдя, че нямат. Ако се бяха подчинили, ако се бяха отказали от тези ловни територии, където дивечът е на изчезване, и се бяха опрели на земята щяха да са още многобройни. Процъфтяват някои племена посветили се на земеделие. Например Алчните сърца са създали един вид много преуспяваща земеделска република. Също и чероките, които са основали свой вестник — „Феникс на чероките“, и дори имат библиотека също чикасомите, чиактаките и някои други. Не мислете обаче, че индианците, затворени в резервати, увеличават броя си, напротив. Това бе само една надежда, защото те за шестдесет и повече години от сто хиляди, колкото бяха тогава днес наброяват едва петдесет. Някои филантропи мечтаеха дори да съберат индианците, разпръснати из Съединените щати, и да основат федерация на червенокожите, но скоро трябваше да се откажат от тази идея, защото по-многобройните племена дадоха да се разбере, че нито ще се смесят с другите, нито ще им се подчинят. „Искаме да живеем, както сме свикнали — казваха всички вождове с удивително единодушие. — Не ни говорете нито за резервати, нито за федерации, нито за обработване на земя. Оставете ни да отидем там, където са бизоните, и изпратете вашите белокожи да обработват земята. Ние препускаме през прериите на лов за лопатари, мечки и бизони; не обичаме да правим друго.“
В този момент Изгореният гръб се приближи и прекъсна разговора им.
— Нека белите хора ме последват — каза той. — Събирането на месото привърши и жените от племето очакват завръщането ни край огньовете.
— Да вървим — каза Бени. — Ще имаме вкусен обяд.
Плоските глави вече бяха тръгнали, а отстрани се движеха конете, натоварени с огромни парчета кървящо още месо и с чудесни кожи, навити на рула, които трябваше да бъдат специално обработени, за да станат по-меки и да се запазят по-дълго време. Хора и животни бяха изпоцапани с кръв. Пера мокасини, дрехи, оръжие, гриви и опашки бяха обагрени в червено, сякаш всички бяха участвували заедно в жертвоприношение Бени и другарите му последваха вожда украсил мустанга си с бизонски опашки и огромни езици. Не след дълго излязоха на една широка поляна където индианци деряха кожата и режеха на парчета убитите животни. Други водеха каруци, препълнени с кървящи трупове и огромни купища месо. Прекосиха в галоп равнината и навлязоха сред няколко гористи хълмчета, над които се виеха стълбове дим. Чуваха се женски викове, детски писъци и кучешки лай, които показваха близостта на индианския лагер. Вождът, следван от група воини, чиито коне бяха окичени с езици и бизонски опашки, прекоси една долинка с многобройни поточета. В далечината по възвишенията се виждаха конниците, които се грижеха за общата сигурност. След това вождът се обърна към Бени, показа му една падинка, която като че ли се губеше между две огромни скални маси, и каза: — Лагерът.
XVII
НЕОЧАКВАНАТА ОПАСНОСТ
Лагерът на Плоските глави, или Тилат Хеандо, както още се наричат тези индианци, бе разположен в края на една мрачна долина, която огромните колумбийски борове правеха още по-дива и зловеща. Състоеше се от стотина вигвами с конусовидна форма, построени от колове и бизонски кожи и обитавани от семейства, наброяващи общо шестстотин-седемстотин души. Когато вождът се появи, придружен от бледоликите и от воините, които носеха първите трофеи от големия лов, в лагера се разнесоха неописуеми радостни викове. Мъжете жените децата, дори и кучетата се спуснаха към конниците оспорвайки си опашките и езиците, които веднага бяха сложени на огромните огньове запалени около лагера. Вождът слезе от коня и поведе гостите си към своята палатка — най-хубавата и най-широката, и ги накара да седнат пред един голям огън, върху който вече се печаха прерийни наденички и парчета бизонско месо. Старците на племето — седем или осем индианци, които поради възрастта си и получените през многобройните битки с Черните крака рани не взеха участие в преследването, вече се бяха събрали и внимателно наблюдаваха приготвянето на месото, което издаваше апетитен аромат. Вождът накара да раздадат на бледоликите метални чинии, закупени от ловците на компаниите или от форт Вермилон. Поднесоха им изпускащи пара късове месо в такова количество, че десет души не можеха да го изядат. Бени и другарите му, с изострен от миризмата апетит, окуражени от примера на вожда и на старите индианци, смело нападнаха вкусните наденички от добре накълцани филе и езици, натъпкани в бизонски черва, преди това обърнати, за да може мазнината по тях да остане от вътрешната страна.