Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— По дяволите! — възкликна Бени.
— Какво е това чудовище?… — попита Армандо разтревожен.
— Младежо, утре ще преядем от пържоли! Внимавайте или ще бъдем разкъсани.
Огромната маса, която не се различаваше ясно поради мрака, препускаше бясно към палатката с надеждата да избегне нападението на изгладнелите неприятели.
— Бизон!… — изкрещя Бени. — Бек, внимавай за конете!…
Премина от другата страна на огъня, последван от Армандо и Фалконе бързо се прицели и стреля от разстояние петдесет крачки. Животното, явно улучено от безпогрешния куршум на ловеца, измуча продължително, но продължи своя бяг.
— Огън! — извика каубоят.
Армандо и чичо му почти едновременно изпразниха пушките си. Бизонът издаде още едно продължително мучене измина петнадесет-двадесет крачки по инерция и падна тежко на земята.
— Мъртъв!… — възкликна Армандо.
— Да, но както изглежда — отговори Бени — останалите хищници не искат да изпуснат плячката си.
Вълците като истински ловци, нямаха намерение да се оставят да им бъде отнет преследваният от тях дивеч. Въпреки че чуха трите изстрела, те не се отдалечиха А напротив! Като видяха бизонът да пада и разбраха че ще загубят вкусното месо, се събраха наблизо и започнаха да ръмжат заплашително. Бяха петнадесет-двадесет сиви вълка — високи, с нервни и тънки крака със здрави челюсти, въоръжени с дълги и остри зъби. Образуваха полукръг извън светлината хвърляна от огъня, и лаеха с цяло гърло, а горящите им очи блестяха като въглени в тъмнината която цареше сред скалите и дърветата.
— Ще ни нападнат ли? — попита Армандо, заредил отново пушката си.
— Ако не го направят, поне ще се опитат да заменят загубената плячка с един от нашите коне — каза Бени. — Ако не гореше огънят, щяха да се опитат да ни нападнат. Смели са тези крадци.
— Да стреляме, за да успокоим малко гнева им.
— Тихо!
Наведен напред Бени се ослушваше В далечината се чуваше глух грохот, който напомняше малко на яростно нахлуване на река или на морски вълни, разбиващи се в скалите.
— Чуваш ли, Бек? — попита Бени.
— Да — отговори мексиканецът.
— Това е бяг на бизони.
— И аз така мисля, Бени.
— Сега разбирам защо са тук тези големи вълци. Успели са да изолират бизона, за да го убият и изядат.
— Много ли са бизоните? — попита механикът.
— Стотици, а може би и хиляди.
— Дерето е много подходящо за една хубава засада.
— Какво искате да кажете?…
— Че сигурно индианците са решили да ги притиснат в тази част.
— Индианците?…
— Да, господин Фалконе.
— Мислите, че са на лов?
— Сигурно ги преследват. Където има бизони, има и индианци.
— Да се надяваме, че няма да срещнем Големите кореми!
— Не се страхувайте от това, намираме се в ловните полета на Плоските глави.
— Ще отидем ли и ние на лов, Бени? — попита Армандо, който вече не можеше да стои на едно място.
— Не искам да пропуснете такъв удобен случай, младежо, но ще трябва да почакаме изгрева, а освен това вълците са затворили пътя ни.
— Не отстъпват…
— Скоро ще си отидат, обещавам ви. Знаят, че ще спечелят повече с бизоните, отколкото ако се захванат с нас. Ей, Бек, приготви конете за тръгване докато ние вдигнем палатката.
Без да се интересуват повече от вълците, които само виеха, но не смееха да се приближат до огъня, четиримата оседлаха конете пристегнаха здраво ремъците натовариха сандъците и малкото провизии, които все още имаха, и събраха палатката.
Шумът ставаше все по-ясен като че ли бизоните приближаваха. Отвъд хълмовете се чуваше глухо мучене, неясен грохот и шум, сякаш идващ от удрянето на стотици и стотици рога. Сред тази шумотевица се чуваше острият вой на вълците. Тези хищници следваха винаги бизоните в тяхното преселение готови да се хвърлят върху животните, които изоставаха било от умора или от старост, било от рана. Те ги разкъсваха свирепо или отнемаха малките от женските.
Хищниците останали в пролома, привлечени от далечния вой, се върнаха в прерията за голямо удоволствие на Армандо. Сигурно бе вече към три сутринта когато сред нарастващия шум ясно се чу пушечен изстрел.
— Индианците!… — възкликна Бени.
— Сигурно се готвят да нападнат бизоните? — попита механикът.
— Да.
— Дали са много?…
— Всички воини на племето. На седлата приятели!… Да вървим да вземем участие в битката!…
Те скочиха на конете и въпреки че бе още тъмно, препуснаха през храсталаците и скалите. Първият изстрел бе последван от втори, след което започна истинска канонада. Тези огромни животни бяха обзети от паника, защото не осъзнаваха своята изключителна сила. Сред тяхното мучене се чуваха объркани човешки гласове и цвилене на коне Бени бе начело на групата и се мъчеше да ускори препускането. Теренът бе извънредно труден, с много дупки, скалист и покрит с гъсти храсти. Като слушаше все по-честите изстрели и виковете старият ловец не се сдържаше и непрекъснато подканяше другарите си. Бяха на неколкостотин крачки от края на дерето, когато чуха пред себе си оглушителен шум. Сякаш унищожителен ураган нахлуваше между двете възвишения, помитайки всичко по пътя си. Бени възпря коня си: