Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
Тя слязоха и, разбира се, Царицата на кошера ги очакваше; един работник ги посрещна на входа на пещерата. Той хвана Вал за ръката и ги поведе безмълвно в мрака. Миро се страхуваше не по-малко от първия път, Вал изглеждаше ужасена.
Или не н правеше впечатление? Дълбоко в душата си тя бе Ендър, а Ендър не се интересуваше от съдбата й. Това я правеше безстрашна. Тя не се интересуваше дали ще оцелее. Стремеше се само да остане свързана с Ендър — единственото нещо, което щеше да я убие със сигурност. На нея й се струваше, че Миро опитва да я заличи от света; но той всъщност се стараеше да спаси поне някаква част от нея. Тялото й. Спомените и. Навиците й, поведението й, всичко, което познаваше той, щеше да се запази. Всяка част от нея, която й бе позната или която помнеше, щеше да се съхрани. За Миро това означаваше, че животът й ще е спасен. И стане ли веднъж промяната, ако изобщо беше възможно, Вал щеше да му благодари.
Също и Джейн. И всички.
Разликата между теб и Ендър — каза един глас в съзнанието му, тихо, едва чуто мърморене — е в това, че когато Ендър измисля план за спасение на някого, той рискува себе си и само себе си.
— Глупости — отвърна Миро на Царицата на кошера. — Той уби Човек, нали? Човек пое целия риск.
Човек сега бе едно от дърветата-бащи, растящи пред портата на човешкото селище Милагре. Ендър го беше убил бавно, за да може да се вкорени и да премине в третия живот, без да губи спомените си.
— Може да се каже, че Човек всъщност не е умрял, но Плантър умря и Ендър го позволи. И колко царици на кошери са загинали в последната битка на твоя вид с Ендър? Само не ми говори как Ендър плащал сам цената за действията си. Той просто се грижи цената да бъде платена от онзи, който има възможност да го направи.
Отговорът на Царицата на кошера дойде мигновено: Не искам да ме откриете. Стойте в мрака.
— Също така не искаш Джейн да умре — отбеляза Миро.
— Не ми харесва как гласът й звучи в мен — сподели Вал.
— Продължавай напред.
— Не мога. Работникът — пусна ми ръката.
— Искаш да кажеш, че сме загубени тук?
Вал не отговори. Те стискаха здраво ръцете си, не смееха да направят крачка.
Не мога да сторя онова, което искаш от мен.
— Когато бяхме тук предния път — поде Миро, — ти ни разказа как цариците на кошери направили капан за Ендър, само че не успели да го хванат и затова изградили мост, извикали една аюа от Отвъдното и я използвали, за да говорят в съзнанието на Ендър чрез компютърната игра, която играел във Военното училище. Вие сте го сторили веднъж, повикали сте една аюа от Отвъдното. Защо не можете да намерите същата аюа и да я поставите някъде другаде? Да я свържете с нещо друго?
Мостът беше част от нас. Отчасти той беше ние. Ние извикахме тази аюа, както викахме аюите на новите царици на кошери. Това е съвсем различно. Онзи стар мост вече е завършено същество, не някакъв лутащ се, гладен самотник, търсещ отчаяно връзка.
— Искаш да кажеш, че това е нещо ново. Нещо, което не знаеш как да направиш. Не че по принцип е невъзможно.
Тя не иска да го прави. Не можем да го направим, ако тя не желае да стане.
— Не можеш да ме спреш — прошепна Миро на Вал.
— Тя не говори за мен — отвърна Вал. Джейн не иска да отнеме чуждо тяло.
— То е на Ендър. Той има още две. Това е излишно. Той самият дори не го иска.
Не можем. Няма да го направим. Вървете си.
— Не можем да си тръгнем в тази тъмница — възрази Миро.
Той почувства как Вал издърпва ръката си от неговата.
— Не! — изкрещя. — Не ме пускай! Какво правиш?
Миро разбра, че въпросът не е отправен към него. Къде отиваш? В тъмното е опасно. Миро чу гласа на Вал от изненадващо далечно разстояние. Тя явно се движеше бързо в мрака.
— Ако с Джейн сте толкова загрижени за спасяването на живота ми, дай ни някой, който да ни изведе. Иначе кой ще ми попречи да падна в някоя шахта и да си счупя врата? Не Ендър. Не аз. И със сигурност не Миро.
— Спри! — извика Миро. — Стой, Вал!
— Ти стой! — отвърна му тя. — Твоят живот си струва да бъде запазен!
Изведнъж Миро почувства нечия ръка. Не, щипка. Стисна крайника на работника и той го поведе напред в мрака. Не много надалеч. Зад следващата извивка на галерията стана по-светло, след още една вече се виждаше. Още една и още една, и се озоваха в камера, осветена през шахта, водеща към повърхността. Вал вече беше там, седнала на пода пред Царицата на кошера.