Неочакваната годеница
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: bride #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неочакваната годеница». Краткое содержание книги:
Фийби отново погледна часовника в преддверието. Махалото следваше своя ход и стрелките неумолимо се приближаваха към шест часа. Ако Катон не се върнеше в шест, значи нямаше да се върне тази вечер. А ако не се върнеше тази вечер, тя не знаеше какво ще прави.
Тогава, докато се колебаеше, Фийби чу звук от копита по настилката пред входа. Басовият глас на Джайлс Крамптън достигна до нея през дебелата дъбова врата. Където е Джайлс, там е и Катон. Сърцето й заби ускорено и тя изтри овлажнелите си длани в полите на роклята си.
— В трапезарията, Бисет — изрече Фийби с най-властния си тон. Катон влезе със зачервено от студа лице. Черното му наметало беше побеляло от сняг.
— Проклето мартенско време! — изруга той, сваляйки шапката си, за да изтърси снега от нея. — Сутринта ярко слънце, а сега почти виелица. Отложи вечерята с половин час, Бисет, и ми донеси чаша греяно бяло вино в библиотеката. Костите ми замръзнаха!
Погледът му падна върху Фийби, все още в червената копринена рокля.
— Много ли сте гладни с Оливия, или ще можете да изчакате половин час? Трябва да се стопля.
— Има кръв по ботушите и панталоните ви — каза Фийби, сякаш не бе чула въпроса му. — Ранен ли сте, сър?
Тя докосна ръката му, вдигайки тревожен поглед към лицето му, за да види дали по него няма рани.
— Кръвта не е моя — осведоми я Катон.
— О, тогава кой е ранен? Къде е той… те?
Тя пристъпи към вратата, сякаш очаквайки, че трябва да се заеме с цяла дружина ранени.
— Не се запознахме официално — каза сухо Катон, отгатвайки какво мисли тя. — Може сега да лежат в някой ров.
— О, но…
— Не, не съм ги докарал у дома увити в одеяла, за да ги настаняваш и глезиш като онова твое циганско племе. Бяха осем срещу нас двамата и те започнаха. Вярваш ли ми или не, скъпо мое момиче, но нямаше място за филантропия.
Той изтупа ръцете си с решителен жест.
— Не беше циганско племе — протестира Фийби. — Само две… две малки дечица. И те нямаха нищо общо с войната.
— Може и така да е. — Катон се видя принуден да се съгласи. — Но малките порастват.
Фийби призна, че е прав, после каза със слънчева усмивка:
— Е, когато пораснат още малко, ще се научат сами да се издържат и няма да ви тежат толкова, нали?
Преди Катон да намери подходящ отговор на това нечувано безсрамие, Фийби продължи:
— Аз ще ви приготвя виното, милорд, ако искате. Ще го донеса в библиотеката.
За първи път тя поемаше домакинските задължения на съпругата в дома му и той беше така учуден, че можа само да промълви:
— Благодаря ти.
— Бисет, ще кажете ли на лейди Оливия, че ще вечеряме малко по-късно? — обърна се Фийби към иконома, минавайки покрай него на път към кухнята. — Тя е в приемната горе.
Бисет изглеждаше също толкова учуден, колкото и господарят му, от този самоуверен тон, но се запъти с отмерена крачка нагоре по стълбите.
Катон хвърли мокрото си наметало на пейката край вратата и отиде в библиотеката. Наведе се към огъня, разтърквайки ръце, после се обърна, за да стопли гърба си.
Фийби влезе почти тичешком, носейки една сребърна чаша.
— Надявам се, че ще ви хареса, сър — и му я подаде с лек реверанс.
— Ти сама ли го приготви? — Той взе чашата и отпи с наслада.
— Е, не съвсем, сър — призна Фийби. — Не съм много свикнала с такива неща. Но наблюдавах госпожа Бисет.
— Разбирам. — И Катон отпи отново. — Очаквам следващия път да напреднеш повече.
— Не съм сигурна — каза откровено Фийби. — Човек трябва да внимава горещата бъркалка да не докосва стените на чашата и трябва да се бърка така, че топлината да се разнесе равномерно из цялото вино. Сигурно ще е необходимо да се упражнявам.
Катон кимна в знак на съгласие, поглеждайки я бегло. Имаше нещо трогателно в усърдието й, нещо привлекателно в нея точно в този момент. Излъчваше сдържана възбуда. Очите й блестяха повече от друг път, а бузите й леко руменееха.
Фийби се движеше из стаята, нагласявайки неща, които нямаха нужда от това. Подреждаше съвършено подредени книжа, пренареждаше букет сухи листа, подрязваше фитила на безупречно горяща свещ.
— Засада ли беше, милорд?
— Да. Връщахме се от главния щаб и отряд йомени ни нападнаха.
— Защо не взехте ескорт? — запита тя.
— Не беше необходимо — отвърна той сухо.
— О, напротив! Ако бяхте имали ескорт, нямаше да изпаднете в опасност… поне нямаше да е толкова голяма.
— По време на война всяка минута и всеки ден има опасности — отговори той.
— Според вас, кога ще свърши? — запита тъжно Фийби. Струваше й се, че целият й живот на зрял човек е минал в смутните дни на войната. Не бе познала обикновените безгрижни удоволствия на момичетата в дните преди войната — нито тя, нито Оливия.