Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Преди да отговори, той се понавъси.
— Знаете вече на какво съм способен и че вашите изисквания няма да ме затруднят. Но как стоят нещата със задължителния налог, който васалите трябва да платят по случай сватбата ви?
— Това плащане е задължително, само когато се омъжва най-голямата дъщеря на лорда, но аз вече не съм такава, а сюзерен на васалите си. Те не са длъжни да дават своята лепта, когато техният лорд или тяхната лейди встъпват в брак. Пък и тези пари покриват единствено разходите по самия сватбен обряд и намирането им няма да представлява трудност. В Клайдън притежаваме предостатъчно хранителни запаси и няма опасност да умрем от глад.
Ранулф бе обзет от остро недоволство. Как бе възможно да му предлага толкова много и да не получава почти нищо насреща. Вярно, все някой мъж щеше да се възползва от случая, но въпреки всичко онзи лорд Джон или Ричард, когото госпожицата е предпочитала, можеха да й донесат огромно богатство или да й предложат влиянието на семействата си. Тъкмо тези неща той не можеше да й даде. Нямаше никакви връзки, роднини не го подкрепяха, а му липсваше и онази власт, на която можеше да разчита господарката на замъка. Но явно тя не бе наясно по този въпрос, защото в противен случай нямаше да спомене, че ако той умре, е готова да предостави половината от състоянието си на неговото семейство.
При тази мисъл и нейната огромна значимост Ранулф буквално се вцепени — трябваше да обсъди този въпрос с Рейна, но не и в присъствието на трети лица.
Той поглед в монаха.
— Не записвате всичко, нали?
— Не, господарю, само размерите на имуществото, което ви се полага, договореностите в случай на смърт и сумата, която ще платите вие. Сега трябва само да се изброят вашите имоти, след което можете да се върнете при патер Джофри и да произнесете брачната клетва. По-късно ще потвърдим законосъобразността на този договор, а пълните копия ще бъдат готови до утре.
Ранулф все още не започваше да говори. Всичко в него се бунтуваше против необходимостта да спомене жалкото имущество, което внасяше в този брак. Но монахът чакаше…
— Той привнася около седем хиляди марки — обади се внезапно Рейна, без да й трепне гласът. — Половината от имуществото му.
Монахът изглеждаше направо ужасен от ниския размер на сумата.
— Да, обаче…
— Никакво обаче — прекъсна го тя невъздържано, след което добави с малко по-умерен тон: — Сър Ранулф е съгласен също така да ме дари с деца, да пази и закриля според силите си моите хора и моето имущество, както и… да не ме бие, тъй като е мъж с необикновени ръст и сила и може без да иска да ме убие с един-единствен удар.
Очите на всички се насочиха към Ранулф, а лицето му се наля с кръв. Нейното последно условие бе нещо нечувано. Та един мъж имаше правото да пердаши жена си, независимо дали е виновна или не. Самият монах първи щеше да обърне внимание върху това правило. Във всеки случай тя засегна един въпрос, на който до този момент не бе обърнал внимание. Рейна бе толкова крехка, че той в никакъв случай не би посмял да вдигне юмрук срещу нея; защото стореше ли го, наистина щеше да я убие.
Но защо намесваше в договора децата? Нима се опасяваше, че ще я пренебрегне като жена, че възнамерява да заграби всичко, което тя притежава, за да я захвърли след това в ъгъла? Колкото и да бе съблазнителна тази мисъл, той никога не би постъпил по този начин. Боже мили! Та той получаваше толкова много, че бе въпрос на чест да се отнася с най-голямо уважение към нея.
— Е-е, съгласен ли сте с гореказаното, сър Ранулф? — попита монахът колебливо.
— Да. — Той кимна сърдито. — Но желая да разговарям с благородната дама, преди да се състави окончателният текст.
Той се изправи, сграбчи младата жена за ръката и буквално я извлече от помещението, преди още да се е опомнила. Тя реши, че се кани да я набие за последно преди подписването на договора. Вярно, че рискува много и се озова в безизходно положение, но в замяна на това наложи волята си. Защото Ранулф се съгласи с условията й преди да напуснат стаята.
Той се закова на място в мига, в който затвориха вратата и тя затаи дъх. Идеше й да затвори очи, но той не биваше да забележи, че се страхува. Наистина заслужаваше да я удари; нали го призна пред свидетели за свой „повелител и господар“! Наистина бе чиста лудост да се подчини на този напълно чужд мъж. Нямаше право да му се противопоставя дори и да продаде земята и. Длъжна бе и пред съда да се явява заедно с него. Допусна той да придобие огромна власт, въпреки че с всичките си действие показваше неприязънта си към нея. Друга възможност обаче не съществуваше. Не и онзи стар алчен мъж, чиято единствена мисъл бе да умножи богатството си.