Тайната на жълтата стая

— Когато се върнах в големия салон — продължи Рултабий, — не видях повече господин Робер Дарзак и щях да го видя едва в Гландие, след покушението, но забелязах госпожица Станжерсон и делегатите от Филаделфия. Госпожица Станжерсон беше до Артър Ранс. Той оживено й говореше и очите на американеца странно блестяха по време на разговора. Мисля, че госпожица Станжерсон дори не слушаше какво й говори Артър Ранс, а на лицето й беше изписано непобедимо равнодушие. Артър Ранс е жизнерадостен човек с червени петна по лицето; сигурно обича джина. Когато господин и госпожица Станжерсон си заминаха, той отиде на бюфета и повече не мръдна оттам. Отидох при него и му направих няколко дребни услуги в тази навалица. Той ми благодари и ми каза, че си тръгва за Америка след три дни, сиреч на 26 (деня след престъплението). Говорих му за Филаделфия, а той ми обясни, че живее в този град от двайсет и пет години и че там се е запознал с прочутия професор Станжерсон и с неговата дъщеря. И отново се захвана с шампанското, а аз помислих, че никога няма да спре да пие. Оставих го вече почти пиян.

Така премина тази моя вечер, драги ми приятелю. Не зная какво беше това предчувствие, но мисълта за господин Робер и госпожица Станжерсон не ме напусна през цялата нощ и оставям вие да прецените как ми се е отразила новината за покушението над госпожица Станжерсон. Как мога да не си спомня онези думи: „Нима ще трябва да извърша престъпление, за да бъдете моя!“ И все пак не тази фраза казах аз на господин Робер Дарзак, когато го срещнахме в Гландие. Фразата, в която става дума за онзи дом и за свежата градина, която госпожица Станжерсон прочете в писмото, изглежда, бе достатъчна, за да отвори вратите на замъка.

Дали съм мислил в този момент, че господин Робер Дарзак е убиецът? Не! Поне не съм бил съвсем сигурен. В онзи момент аз не мислех нищо сериозно. Не разполагах с доказателства. Но имах нужда той веднага да ми докаже, че не е ранен в ръката. Нали останахме сами и аз му разказах, че случайно съм чул разговора му с госпожица Станжерсон в градините на Елисейския дворец; и когато разбра, че съм чул онези думи: „Нима ще трябва да извърша престъпление, за да бъдете моя!“, той много се смути, но не както от фразата за онзи дом. Това, което истински го изуми, бе да научи от моята уста, че в деня, когато е трябвало да се срещне с госпожица Станжерсон в Елисейския дворец, тя е ходила следобеда в пощенски клон номер 40 за някакво писмо — може би онова, което те двамата бяха чели в градините на Елисейския дворец и което завършваше така: Онзи дом е все така прекрасен, все тъй свежа е градината. Тази хипотеза ми бе потвърдена и по-късно от откритието, което направих, нали си спомняте, в камината на лабораторията — листчето с дата 23 октомври. Писмото беше написано и взето от пощенския клон още в същия ден. Няма никакво съмнение, че на връщане от двореца същата нощ госпожица Станжерсон е поискала да изгори този компрометиращ документ. Напразно господин Робер Дарзак отрече, че това писмо има някаква връзка с престъплението. Казах му, че в тази объркана афера той няма право да крие от правосъдието историята с писмото и че самият аз съм убеден, че това е извънредно важно, а отчаяният тон, с който госпожица Станжерсон бе произнесла съдбовната фраза, и неговият плач, неговият, на Робер Дарзак, и най-вече заплахата за престъпление, която той изрече, след като писмото бе прочетено, не оставяха в мен място за съмнение. Робер Дарзак все повече се вълнуваше. Реших да се възползувам от изгодната си позиция.