Отровите на короната
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровите на короната». Краткое содержание книги:
— Нима съм обречен, нима съм прокълнат да не бъда обичан от тази, която обичам?
С притворени клепачи и още цялата разтреперана, Клеманс си каза:
„А аз помислих, че иска да ме убие?“
Обзета колкото от неясен срам, толкова и от съчувствие, тя се отдели от молитвения чин и каза:
— Добре, ще сторя каквото ви е угодно. И тръгна да гаси свещите.
— Оставете свещите да горят — рече Луи.
— Наистина ли искате, Луи…
— Свалете дрехите си.
Решена да му се подчини във всичко, тя се съблече напълно с чувството, че се покорява на някакъв демон. Ако Луи беше прокълнат, тя щеше да сподели с него наказанието. Той повлече към леглото красивото тяло, над което отново имаше пълна власт, и за да благодари на Клеманс, промълви:
— Обещавам ви, мила, обещавам ви, че ще освободя месир дьо Прел и всички легисти на моя баща. Всъщност вие искате същото, което иска и брат ми Филип!
Клеманс си каза, че това негово благоразположение може да бъде използувано за добро и макар да не се бе покаял истински, затворниците щяха да бъдат освободени.
И тази нощ един пламенен стон се надигна към потона на кралската стая. Омъжена от пет месеца, кралица Клеманс откри едва сега, че една кралица може и да не бъде нещастна и че вратите на брака могат да се отворят към невиждано блаженство.
Дълго време тя лежа омаломощена, задъхана, удивена, сякаш водите на родното море я бяха изхвърлили на някакъв златист бряг. Сетне потърси рамото на краля, за да заспи, а Луи, ликуващ от благодарност за тази наслада, която бе дал, почувствувал се повече крал, отколкото в деня на миропомазването, преживя първата си безсънна нощ, без да бъде терзан от кошмара на смъртта.
Но подир това блаженство, уви, не последва второ. Още на другия ден в съзнанието на Клеманс, непотърсила помощта на никакъв изповедник, удоволствието се свърза неразривно с греха. По природа тя беше по-чувствителна, отколкото изглеждаше, и оттогава всяко приближаване на съпруга й причиняваше нетърпима болка, която не винаги смогваше да сподави, и понякога се чувствуваше неспособна да приеме ласките на краля не защото не искаше, а защото тялото й се съпротивляваше. Тогава искрено се натъжаваше, молеше за извинение, правеше напразни усилия да утоли настойчивата страст на Луи.
— Уверявам ви, добри ми сир, уверявам ви — му говореше тя, — че трябва да идем първо на поклонение, преди това не мога.
— Добре, добре, ще идем, скъпа моя, скоро ще идем толкова далеч, колкото ви е угодно, ако искате и с въже на шията; но нека първо уредя положението в Артоа.
VI. АРБИТРАЖЪТ
Два дни преди Коледа в най-голямото помещение на замъка Венсен, превърнато за случая в съдебна зала, перове, благородници и легисти очакваха краля, насядали по застланите с килими пейки.
Сутринта беше пристигнала делегация на бароните от Артоа, предвождана от Жерар Киерез, Жан дьо Фиен и от неразделните Суастьр и Комон. По всичко личеше, че спорът е на път да се уреди. Пратениците на краля бяха положили още по-големи усилия да примирят противниците; граф дьо Поатие бе подсказал някои разумни решения и бе посъветвал тъща си да отстъпи по редица точки, за да се умиротворят земите й.
Изпълнявайки указанията на краля, всъщност доста неопределени, но великодушни по замисъл — „Не желая повече да се пролива кръв, не желая повече хора да бъдат държани несправедливо в тъмница; искам всекиму да бъде въздадено право и навред да царят сговор и съгласие…“, — канцлерът Етиен дьо Морне бе съчинил дълга присъда и когато я поднесе на Вироглавия, той се почувствува безкрайно горд, сякаш сам бе продиктувал всичките й клаузи.
В същото време Луи Х нареди да се освободят Раул дьо Прел и шестима други съветници на неговия баща, хвърлени в затвора още от месец април. В същия прилив на благоволение той помилва, въпреки протестите на Шарл дьо Валоа, жената и сина на Ангеран дьо Марини, държани дотогава в тъмница.
Тази промяна в поведението му изненада двора. Не бе ли стигнал кралят дотам, че бе приел Луи дьо Марини в присъствието на кралицата и на неколцина сановници? Бе го прегърнал и му бе казал:
— Кръщелниче мой, миналото е забравено.
Сега Вироглавия употребяваше тази фраза при всеки повод, сякаш сам искаше да се убеди, а и да убеди другите, че е започнала нова ера в неговото царуване.
Тази сутрин, докато му поставяха короната и му намятаха голямата мантия, украсена с лилии, той чувствуваше съвестта си необичайно спокойна.
Матийо дьо Три му подаде златната ръка на правораздаването с два вдигнати пръста.