Отровите на короната
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровите на короната». Краткое содержание книги:
Луи се завъртя на място и застина вцепенен.
— Да, заради това престъпление и заради другите, които сте извършили — продължи кралицата, като се изправи на молитвения си чин. — Вие сте накарали да убият съпругата ви. Вие сте накарали да обесят месир дьо Марини. Вие държите в затвора легистите на вашия баща. Вие сте накарали да изтезават собствените ви слуги. Вие сте посегнали на живота и свободата на божии твари. И затова сега бог ви наказва, като не позволява да създавате нови твари.
Изумен, Луи я гледаше как пристъпва към него. Значи, имаше и трети човек на тоя свят, който не се плашеше от избухванията му, който можеше да прекърши яростта му и да удържи връх над него. Баща му Филип Ху бави го бе усмирявал с царствената си властност, брат му, Филип дьо Поатие, го усмиряваше с ума си и ето че новата му съпруга го бе усмирила с вярата си. Никога не бе допускал, че неговият съдник ще му се яви в брачната стая в лицето на тази тъй красива жена, чиито коси трептяха като руса комета.
Лицето на Луи се набърчи; той приличаше на дете, което ще заплаче:
— И какво искате да направя сега? — попита с изтънял глас. — Не мога да възкреся мъртвите. Та вие не знаете какво значи да бъдеш крал! Нищо не е станало безусловно по моя воля, а хвърляте цялата вина върху мен. Каква полза да ме корите за нещо, което вече не може да се поправи? Разделете се тогава с мен, върнете се в Неапол, щом като не можете да понасяте вида ми. И чакайте, докато изберат нов папа, за да разтрогне нашия брак!… Ах, тоя папа, тоя папа! — додаде той, като стисна юмруци. — Нищо лошо нямаше да се случи, ако имаше папа.
Клеманс положи ръце върху раменете му; тя беше малко по-висока от него.
— Не бих могла и да помисля да се разделя с вас — ре че тя. — Аз съм ваша съпруга, за да споделям всичко с вас, и нещастията, и радостите ви. Това, което искам, е да спася душата ви и да ви накарам да се покаете, без което няма опрощение.
Той я погледна в очите и видя в тях само доброта и горещо желание за съчувствие. Започна да диша по-леко и я притегли към себе си.
— Скъпа, мила моя, вие сте по-добра от мен, хиляди пъти по-добра! Аз не мога да живея без вас. Обещавам ви да се поправя и да се разкая искрено за злото, което може да съм причинил.
Бе заровил глава в извивката на рамото й и устните му търсеха шията й.
— Ах, скъпа моя — продължаваше той, — колко сте добра, колко е хубаво да ви люби човек! Ще бъда такъв, обещавам ви, ще бъда такъв, какъвто ме искате. Разбира се, че имам угризения, и те ме изпълват често с ужасен страх! Забравям всичко само във вашите прегръдки. Елате, мила, елате да се любим.
Опита се да я притегли към леглото, но тя не се по мръдна и той усети съпротива, отказ.
— Не, Луи, не — каза много тихо тя. — Ние трябва да се покаем.
— Но ние ще се покаем, мила; ще постим три пъти в седмицата, ако желаете. Елате, изгарям от нетърпение за вас!
Тя се отскубна и тъй като той поиска да я задържи на сила, един шев на нощницата й се разкъса. Шумът от скъсването стресна Клеманс, тя закри с ръка оголеното си рамо и изтича да се прикрие зад молитвения чин. Уплахата й предизвика у Вироглавия нов изблик на гняв.
— Но какво ви е, дявол да го вземе — изкрещя той, — и какво трябва да сторя, за да ви угодя?
— Аз не мога повече да ви принадлежа, докато не идем двамата на поклонение. Ще отидем пеш и после ще узнаем дали бог ни прощава, ако ни дари с дете.
— Най-доброто поклонение, за да имаме дете, се прави тук! — каза Луи и посочи леглото.
— О, не се подигравайте с религията — отвърна Клеманс. — Не по този начин можете да ме убедите.
— Странна е тази ваша религия, дето ви заповядва да се отказвате на съпруга си. Не са ли ви учили никога, че има дълг, от който не бива да бягате?
— Луи, вие не ме разбирате.
— Разбирам ви! Разбирам, че отказвате да ми принадлежите. Разбирам, че не ви се харесвам, че си играете с мен като Маргьорит…
И с поглед, сякаш отправен към Клеманс, той пристъпи към вилицата с двата дълги заострени върха, която все още лежеше там, на ръба на чина. Тя протегна ръка, за да вземе предмета, преди да го е сторил той. А той дори не бе осъзнал движението си; цялото му същество бе погълнато от ужаса и отчаянието, които го обземаха.
Луи беше сигурен в мъжествеността си само пред едно покорно тяло. Отказът му отнемаше всякаква сила; това беше едничката причина за драмите на първия му брак. Ами ако тази слабост го обземеше наново? Няма по-голяма мъка от неспособността да обладаеш това, което желаеш най-силно от всичко. Как можеше да обясни на Клеманс, че за него наказанието бе дошло преди престъплението? Смразен от мисълта, че затвореният кръг на отказ, немощ и омраза ще се сключи отново, той промълви сякаш на себе си: