Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
— Би било добре.
Следващата седмица комисията се събра да обсъди новите кандидатури. Стигнаха до името на Пол Мартин.
— Аз мога да го препоръчам — каза Бил Роуън. — Той е свестен човек.
Джон Хамънд — един от членовете на комисията възрази:
— Той е италианец, нали? Не ни трябват жабари в клуба, Бил.
Банкерът го погледна.
— Ти против него ли ще гласуваш?
— По дяволите, разбира се!
— Добре, тогава оттеглям кандидатурата му. Следващият…
Съвещанието продължи.
След две седмици Пол Мартин отново обядваше заедно с банкера.
— Усилено тренирам голф — пошегува се Пол.
Бил Роуън се смути.
— Появи се малка пречка, Пол.
— Пречка ли?
— Аз предложих кандидатурата ти, но един от членовете на комисията заяви, че ще гласува против.
— О? Защо?
— Не го приемай като нещо лично. Той е тесногръд човек. Не обичал италианците.
Пол се усмихна.
— Това не ме смущава, Бил. Много хора не обичат италианците. Този мистър…
— Хамънд. Джон Хамънд.
— Фирмата за разфасоване на месо?
— Да. Той ще си промени мнението. Пак ще говоря с него.
Пол поклати глава.
— Не си прави труда. Да ти призная честно, не си падам много по голфа.
Шест месеца по-късно, в средата на юли, четири хладилни камиона на компанията „Хамънд“, натоварени със свински филета, нарязани бифтеци и бутове, на път от цеха за пакетиране в Минесота към супермаркетите в Бъфало и Ню Джързи, спряха край шосето. Шофьорите отвориха вратите на хладилниците и си тръгнаха.
Когато научи за това, Джон Хамънд побесня. Обади се на своя управител.
— Какво става по дяволите? Месо на стойност един милион и половина се е развалило на слънцето. Как можа да се случи подобно нещо?
— Профсъюзът обяви стачка — отговори управителят.
— Без да ни предупредят? За какво стачкуват? За повече пари ли?
— Не знам. Нищо не са ми казали. Просто са напуснали.
— Кажи на местния представител на профсъюза да дойде при мен. Ще уредя нещата с него — нареди Хамънд.
Същия следобед представителят на профсъюза влезе в кабинета му.
— Защо не бях предупреден за стачката? — попита Хамънд.
Извинявайки се, представителят отвърна:
— Аз самият не знаех, мистър Хамънд. Хората просто се ядосали и напуснали. Станало е внезапно.
— Знаете, че винаги сме се разбирали, аз съм разумен човек. Какво искат? Повишение?
— Не, сър. Заради сапуна е.
Хамънд го зяпна:
— Сапун ли казахте?
— Точно така. Не им харесва сапунът, който използвате за тоалетните. Много бил стипчив.
Хамънд не вярваше на ушите си.
— Сапунът им бил много стипчив? И затова загубих милион и половина долара?
— Не съм виновен аз, а шофьорите.
— Господи, не мога да повярвам. Какъв сапун искат — за педерасти? — той удари с юмрук по бюрото си. — Друг път, ако, има някакъв проблем, първо елате при мен. Чухте ли?
— Да, мистър Хамънд.
— Кажете им да се върнат на работа. В умивалните ще сложат най-хубавия сапун, който се продава, още преди шест часа тази вечер. Ясно ли е?
— Ще им кажа, мистър Хамънд.
Джон Хамънд дълго седя, кипейки от гняв. „Нищо чудно, че тази страна отива по дяволите“, мислеше той. „Сапунът!“
След две седмици, в един горещ августовски ден, по обед пет камиона на компанията „Хамънд“ на път за Сиракуза и Бостън спряха край шосето. Шофьорите отвориха вратите на хладилниците и си тръгнаха.
Джон Хамънд узна за това в шест часа вечерта.
— Какво приказваш, по дяволите? — разкрещя се той. — Сложи ли новия сапун?
— Да, още същия ден — отвърна управителят.
— Тогава за какво става дума този път?
— Не знам. Не е имало никакви оплаквания. Никой не ми е казал нито дума — безпомощно рече управителят.
— Прати ми тук проклетия пълномощник.
В седем часа Хамънд разговаряше с него.
— Днес следобед заради вашите хора се е развалило месо на стойност два милиона долара — крещеше Хамънд. — Да не са полудели?
— Да попитам ли председателя на профсъюза от ваше име?
— Не, не — бързо отвърна Хамънд. — Вижте, досега не съм имал никакви проблеми с вашите хора. Ако искат повече пари, просто елате при мен, да го обсъдим като разумни хора. Колко искат?
— Нищо.
— Какво значи това?
— Не става въпрос за пари, мистър Хамънд.
— О? А за какво?
— За осветлението.
— Осветлението? — Хамънд помисли, че не е разбрал.
— Да, оплакват се, че осветлението в тоалетните е много слабо.
Внезапно утихнал, Джон Хамънд се облегна назад и кротко попита:
— Какво става всъщност?
— Казах ви — хората смятат, че…
— Оставете тези глупости. За какво става дума?