Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
— Но той е малко момче, дон Вито.
— Момчетата порастват и стават мъже. Мъжете искат отмъщение. Убийте го!
— Както наредите.
Двама мъже препуснаха обратно към фермата на Мартини.
Иво бе в шок. Видя как убиха родителите му. Беше сам на света, нямаше къде да отиде, нито към кого да се обърне. „Почакай! Имаше един човек“ — брата на баща му. Нунцио Мартини живееше в Палермо. Иво знаеше, че трябва да бърза. Хората на дон Вито щяха да се върнат, за да го убият. Чудеше се защо още не са го направили. Момчето сложи малко храна в една раница, метна я през рамо и бързо напусна фермата. Стигна до малкия коларски път, който излизаше от селото, и забърза по него. Щом чуеше шум от приближаваща се каруца, то се скриваше сред дърветата край пътя.
След един час видя група ездачи, които го търсеха. Иво остана скрит и неподвижен дълго след като те отминаха. После отново тръгна. Нощем спеше из овощните градини, хранеше се с плодове от дърветата и зеленчуци от полето. Вървя три дни.
Когато почувства, че е в безопасност от дон Вито, момчето влезе в едно малко село. След час седеше в една каруца, която отиваше в Палермо.
Иво пристигна в къщата на чичо си в полунощ. Нунцио Мартини живееше в голям, богат дом в покрайнините на града. Къщата беше с голям балкон, тераси и двор. Иво заблъска по входната врата. След дълга тишина плътен глас извика:
— Кой е, по дяволите?
— Аз съм, Иво, чичо Нунцио.
След миг Нунцио Мартини отвори вратата. Той бе едър мъж на средна възраст, с щедър римски нос и развяваща се бяла коса. Беше по нощница. Изненадан огледа момчето:
— Иво! Какво правиш тук посред нощ? Къде са майка ти и баща ти?
— Те са мъртви — разрида се Иво.
— Мъртви? Влизай, влизай…
Иво влезе, препъвайки се.
— Ужасна новина. Злополука ли беше?
Иво поклати глава.
— Дон Вито нареди да ги убият.
— Но защо?
— Баща ми отказа да наеме земя от него.
— А!
— Защо ги уби? Не му бяха сторили нищо!
— То не е било нещо лично — каза Нунцио Мартини.
Иво го гледаше втренчено.
— Не било лично?! Не разбирам.
— Всеки познава дон Вито и репутацията му. Той е уважаван и могъщ човек. Но ако разреши на баща ти да му се противопостави, други също ще се опитат и той ще загуби властта си. Нищо не може да се направи.
— Нищо ли? — смаяното гледаше момчето.
— Не сега, Иво. Не сега. Сега ти е нужен един добър сън.
Разговаряха отново на сутринта по време на закуска.
— Искаш ли да живееш в тази хубава къща и да работиш за мен?
Нунцио Мартини беше вдовец.
— Мисля, че искам — каза Иво.
— Ще ми трябва умно момче като теб. А изглеждаш и силен.
— Силен съм — потвърди Иво.
— Добре.
— С какво се занимаваш ти, чичо? — попита Иво.
Нунцио Мартини се усмихна.
— Закрилям хората.
Мафията се бе зародила в Сицилия и други бедни области на Италия, за да защитава хората от безмилостното, тиранично правителство. Мафията поправяше неправдите, отмъщаваше за злото и в крайна сметка, стана толкова могъща, че дори правителството се страхуваше от нея, а търговци и фермери й плащаха данък.
Нунцио Мартини беше капо на мафията в Палермо. Грижеше се за събирането на съответните данъци, и за наказанията на онези, които не ги плащаха. Наказанията варираха от счупена ръка или крак до бавна и мъчителна смърт.
Иво започна да работи за чичо си.
През следващите петнадесет години Палермо бе училището на Иво, а чичо му Нунцио — негов учител. Иво започна като разносвач, после стана бирник и накрая — доверен заместник на чичо си.
На двадесет и две години Иво се ожени за Кармела — закръглено сицилианско момиче, а след година им се роди син, Джан-Карло.
Иво и семейството му се преместиха в собствена къща.
Когато чичо му умря, Иво зае мястото му и преуспя дори повече от него. Но той имаше сметки за уреждане. Един ден каза на Кармела:
— Събирай багажа. Заминаваме за Америка.
Тя изненадано го погледна:
— Защо?
Иво не бе свикнал да му задават въпроси.
— Прави това, което ти казвам. Сега заминавам. Ще се върна след два-три дни.
— Иво…
— Събери багажа.
Три черни автомобила спряха пред полицейския участък в Джибелина. Капитанът, доста понапълнял, седеше зад бюрото. Вратата се отвори и влязоха пет-шест добре облечени и богати на вид мъже.
— Добър ден, господа. Мога ли да ви помогна?
— Ние сме дошли да ти помогнем — каза Иво. — Помниш ли ме? Аз съм синът на Джузепе Мартини.
Полицейският капитан ококори очи.
— Ти? Какво правиш тук? Опасно е за теб.
— Дойдох заради твоите зъби.