Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
„Като адвокат аз не се занимавам с профсъюзи…“
Мартин се ръкува с помощника на кмета и с някои от присъстващите профсъюзни служители, после се приближи към Лара.
— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза тя. Пол Мартин огледа огромната сграда и рече:
— Поздравявам ви. Добра работа сте свършили.
— Благодаря — тя сниши глас. — Наистина ви благодаря.
Той втренчено я зяпаше, изумен от очарованието на Лара и от това, което чувстваше самият той, когато я гледаше.
— Тържеството е към края си — каза Лара. — Надявах се, че ще ме заведете на вечеря.
— Казах ви, че вечерям с жена си и с децата си — той я погледна в очите. — Но ще ви заведа да пиете нещо.
— Прекрасно — усмихна се тя.
Влязоха в малък бар на Трето Авеню. Разговаряха, но после никой от двамата не си спомняше за какво. Думите бяха прикритие за сексуалното напрежение между тях.
— Разкажете ми за себе си — поиска Пол Мартин. — Коя сте? От къде сте? Как започнахте в този бизнес?
Лара си спомни Шон Макалистър и отвратителното му тяло върху нея. „Беше толкова хубаво, че ще го направим пак.“
— Аз съм от малко градче в Нова Скотия — започна Лара. — Глейс Бей. Баща ми събираше наемите от няколко пансиона там. Когато умря, аз го заместих. Един от пансионерите ми помогна да купя парцел, на който построих сграда. Това бе началото.
Той внимателно слушаше.
— После отидох в Чикаго, там също построих няколко сгради. Успях и дойдох в Ню Йорк — тя се усмихна. — Това е всичко.
С изключение на агонията да расте край баща, който я мрази, на срама от бедността, от това никога да не си притежавал нищо, от отдаването на тялото си на Шон Макалистър…
Сякаш прочел мислите й, Пол Мартин каза:
— Обзалагам се, че не е било чак толкова лесно, нали?
— Не се оплаквам.
— Какъв е следващият ви проект?
Лара повдигна рамене.
— Не знам точно. Има най-различни възможности, но нищо, което истински да ме запали.
Той не можеше да откъсне очи от нея.
— За какво мислите? — попита Лара.
Той пое дълбоко дъх.
— Истината ли? Мислех си, че ако не бях женен, бих ви казал, че сте една от най-завладяващите жени, които съм срещал. Но аз съм женен и двамата с вас ще си останем просто приятели. Ясен ли съм?
— Съвсем.
Той погледна часовника си.
— Време е да вървя. Сметката, моля — даде знак на келнера и стана.
— Може ли да обядваме заедно следващата седмица? — попита Лара.
— Не. Може би ще ви видя отново, когато завършите следващия строеж.
И изчезна.
През нощта Лара сънува, че двамата се любят. Пол Мартин бе върху нея, милваше тялото й с ръце и шепнеше на ухото й.
— Знаеш ли, трябва да те имам, само теб… Бог да ми прости хубавице моя, че никога не ти казах колко много те обичам, обичам те, обичам те…
После той проникна в нея и тялото й изведнъж се разтопи. Събуди се от собствените си стонове. Седна разтреперана в леглото си.
Пол Мартин й се обади след два дни.
— Мисля, че има един парцел, който може да ви заинтересува — хладно каза той. — Намира се в Уест Сайд, на Шестдесет и девета улица. Все още не е обявен за продажба. Собственост е на мой клиент, който иска да го продаде.
Същата сутрин Лара и Хауард Келър отидоха да го видят. Беше първокласен имот.
— Как разбра за това? — попита Келър.
— От Пол Мартин.
— А, разбирам. — В гласа му се почувства неодобрение.
— Какво означава това?
— Лара… Поинтересувах се от Мартин. Свързан е с мафията. Стой далеч от него.
Тя възнегодува:
— Няма нищо общо с мафията. Той ми е добър приятел. И изобщо какво общо има това с имота? Харесва ли ти?
— Чудесен е.
— Тогава хайде да го купим.
След десет дни сделката бе сключена.
Лара изпрати на Пол Мартин голям букет цветя, на който бе прикрепена бележка „Пол, моля ви, не ги връщайте. Те са много чувствителни.“
Следобед той й се обади.
— Благодаря за цветята. Не съм свикнат да получавам цветя от красиви жени — гласът му бе по-пресипнал от обичайното.
— Знаете ли какъв ви е проблемът? — попита Лара. — Никой не ви е глезил достатъчно.
— Вие това ли искате — да ме разглезите?
— Ужасно.
Пол се разсмя.
— Говоря съвсем сериозно.
— Знам.
— Защо не го обсъдим по време на обед? — попита Лара.
Пол Мартин не беше в състояние да откъсне мислите си от Лара. Знаеше, че няма да е трудно да се влюби в нея. У нея имаше някаква уязвимост, невинност и същевременно нещо необуздано чувствено. Знаеше, че най-разумно ще бъде никога повече да не я види, но не можеше да се контролира. Нещо много по-силно от волята му го влечеше към нея.