Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
Пълномощникът рече:
— Ако знаех, щях да ви кажа.
— Да не би някой да се опитва да ме разори? Така ли е?
Пълномощникът мълчеше.
— Добре — рече Джон Хамънд, — кажете ми някакво име. С кого мога да говоря?
— Има един адвокат, който може да ви помогне. Профсъюзите често се обръщат към него. Казва се Пол Мартин.
— Пол…? — изведнъж Джон Хамънд си спомни. — Проклетото жабарско копеле ме изнудва! Вън от тук! — изрева той. — Вън!
Хамънд кипеше от яд. „Никой не може да ме изнудва. Никой!“
След седмица още шест от хладилните му камиони бяха изоставени край пътя.
Джон Хамънд си уреди обед с Бил Роуън.
— Мислех си за твоя приятел Пол Мартин — каза той. — Може би избързах с отхвърлянето му.
— Много великодушно от твоя страна, че го признаваш, Джон.
— Виж какво, предложи кандидатурата му следващата седмица и аз ще гласувам за него.
На следващото заседание, когато стигнаха до името на Пол Мартин, той бе приет единодушно от комисията. Джон Хамънд лично се обади на Пол Мартин.
— Поздравявам ви, мистър Мартин — каза той. — Току-що бяхте приет за член на клуба „Сънивейл“. Радваме се, че ще бъдете сред нас.
— Благодаря — отвърна Пол. — Оценявам обаждането ви.
Веднага след това Джон Хамънд се обади на прокурора. Уреди си среща с него след една седмица. В неделя Джон Хамънд и Бил Роуън играеха голф в клуба.
— Ти все още не се познаваш с Пол Мартин, нали? — попита Роуън.
Джон Хамънд поклати глава.
— Не. Мисля, че той няма да играе много голф. Ще има доста работа със съдебните заседатели, които ще го разследват.
— Какво приказваш?
— Ще съобщя на прокурора такава информация за него, която с положителност ще представлява интерес за разследването.
Бил Роуън бе шокиран.
— Знаеш ли какво правиш?
— И още как. Той е хлебарка, но аз ще го смачкам, Джон.
Следващия понеделник на път към канцеларията на прокурора Джон Хамънд бе убит при катастрофа. Другият шофьор бе избягал. Нямаше свидетели. Полицията изобщо не откри виновника.
Всяка неделя след това Пол Мартин водеше жена си и близнаците на обяд в клуба „Сънивейл“. Храната там бе превъзходна.
Пол Мартин бе приел брачния си обет много сериозно. Например никога не би помислил да обиди жена си, като води и нея, и любовницата си в един и същ ресторант. Женитбата му бе една страна от живота му, любовните му връзки — друга. Всички приятели на Пол Мартин имаха любовници. Това бе част от възприетия стил на живот. Пол се притесняваше само когато виждаше старци с млади момичета. Това беше недостойно, а Пол Мартин ценеше високо достойнството. Реши, че когато стане на шестдесет, ще приключи с любовниците. И го направи. Това беше преди две години. Жена му Нина беше добра другарка за него. Това му бе достатъчно. Достойнството.
При този човек Лара Камерън бе дошла за помощ. Той я познаваше по име, но се смая от нейната младост и красота. Амбициозна и гневно независима, тя все пак си оставаше изключително женствена. Той откри, че силно го привлича. Каза си: „Не, тя е младо момиче. Аз съм стар. Твърде стар.“
Когато Лара изхвърча от кабинета му след първото си посещение, Пол Мартин седя дълго, мислейки за нея. После вдигна телефона и набра един номер.
XIII
Строежът напредваше в графика. Лара идваше всяка сутрин и всеки следобед и усещаше ново уважение в отношението на работниците към нея. Усещаше го от начина, по който я гледаха, разговаряха или работеха. Знаеше, че това е заради Пол Мартин и с тревога откри, че все по-често мисли за привлекателно грозния мъж със странно завладяващия глас. Лара отново му се обади:
— Питах се дали е възможно да обядваме заедно, мистър Мартин?
— Пак ли имате някакъв проблем?
— Не, просто си мислех, че ще бъде хубаво, ако се опознаем по-добре.
— Съжалявам, мис Камерън. Аз никога не обядвам.
— А да вечеряме някой път?
— Аз съм семеен човек, мис Камерън. Вечерям с жена си и децата си.
— Разбирам. Ако…
Линията прекъсна. „Какво му има? — чудеше се Лара. Не се опитвам да легна с него. Искам само да му благодаря по някакъв начин.“ Постара се да не мисли за него.
Пол Мартин се разтревожи от това колко приятно му стана да чуе гласа на Лара. Каза на секретарката си:
— Ако мис Камерън отново се обади, кажи, че ме няма.
Не му трябваше изкушение, а Лара Камерън беше изкушение.
Хауард Келър бе много доволен от начина, по който се развиваха нещата.
— Трябва да ти призная, че по едно време ти ме разтревожи — каза й той. — Струваше ми се, че направо ще се провалим. Ноти успя да направиш чудо!