Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
Дъждът бе спрял, небето започна да се прояснява. Бледо слънце се опитваше да пробие облаците. Тя изведнъж осъзна, че е съмнало. Бе вървяла през цялата нощ. Лара се огледа и за пръв път видя къде се намира. Бе само на две пресечки от обречения строеж. „Ще ида да го видя за последен път“, примирено си рече тя.
Още отдалече чу шума — звуци от пневматични бормашини, чукове и бучене на бетонобъркачки изпълваха въздуха. Неподвижна, Лара се заслуша за миг, после хукна към строежа. Дотича, спря и се загледа, не вярвайки на очите си.
Целият екип бе там и усилено работеше.
Усмихнат бригадирът се приближи към нея:
— Добро утро, мис Камерън.
Лара едва намери гласа си.
— Какво… какво става? Аз… струва ми се, че изтеглихте хората си.
Той смутено отвърна:
— Малко недоразумение, мис Камерън. Бруно можеше да ви убие, изпускайки оня ключ.
Лара преглътна.
— Но…
— Не се безпокойте. Той си отиде. Вече няма да се повтори подобно нещо. Няма за какво да се тревожите. Ние сме в график.
Лара мислеше, че сънува. Стоеше, наблюдаваше мъжете, които се катереха по строежа и си казваше: „Получих си всичко обратно. Всичко. Пол Мартин.“
Веднага щом влезе в кабинета си, Лара му телефонира. Неговата секретарка каза:
— Съжалявам, мистър Мартин отсъства.
— Бихте ли го помолили да ми се обади? — Лара остави номера си.
В три следобед той все още не се обаждаше. Тя отново позвъни.
— Съжалявам, мистър Мартин отсъства.
Той не се обади.
В пет часа Лара отиде в кантората му.
— Моля, кажете на мистър Мартин, че Лара Камерън иска да го види — обърна се тя към русата секретарка.
Секретарката се колебаеше.
— Ами, аз… един момент — тя влезе в кабинета и след миг се появи.
— Моля, заповядайте.
Когато Лара влезе, Пол Мартин вдигна очи към нея.
— С какво мога да ви услужа?
— Дойдох да ви благодаря.
— За какво?
— За… за това, че оправихте нещата с профсъюза.
Той се намръщи.
— Не знам за какво става дума.
— Тази сутрин работниците се върнаха. Всичко е прекрасно. Строежът върви по график.
— Е, поздравявам ви.
— Ако ми изпратите вашата сметка…
— Мис Камерън, мисля, че бъркате нещо. Радвам се, че въпросът е уреден, но нямам нищо общо с това.
Лара дълго го гледа.
— Добре… извинете, че ви обезпокоих.
— Няма нищо.
Той я наблюдаваше, докато излизаше от кабинета. След миг се появи секретарката му.
— Мис Камерън остави едно пакетче за вас, мистър Мартин.
Пакетчето бе завързано с ярка панделка. Любопитен, той го отвори. Вътре имаше сребърен рицар в пълни доспехи, готов да тръгне на бой. Извинение. „Как ме нарече тя? Динозавър.“ Той сякаш чу гласа на дядо си. „Опасни времена бяха, Пол. Младите решиха да поемат контрола в мафията, да се отърват от старомодните, мустакати водачи, от динозаврите. Проля се кръв, но те успяха.“
Ала това бе много, много отдавна в старата родина — Сицилия.
XII
Джибелина, Сицилия, 1879 г.
Семейство Мартини бяха пришълци в малкото сицилианско селце Джибелина. Околността бе запустяла — безплодна земя на смъртта, изгаряща под палещото, безпощадно слънце — пейзаж, рисуван от художник садист. Тук, където големите имения бяха собственост на едрите земевладелци, Мартини купиха малка ферма и се опитаха да я стопанисват сами.
Един ден при Джузепе Мартини се отби някакъв надзирател.
— В малката ти ферма земята е прекалено камениста — рече той. — Няма да можеш да преживяваш от отглеждане на маслини и грозде.
— Не се грижи за мен — отвърна Мартини, — цял живот това съм правил.
— Ние всички се безпокоим за теб — настояваше онзи. — Дон Вито има хубава земя и е готов да ти даде под аренда.
— Чувал съм за дон Вито и земята му — изсумтя Джузепе Мартини. — Ако подпиша с него договор за земята, той ще ми вземе три четвърт от реколтата и ще ми иска сто процента лихва за семената. И аз ще се окажа без нищо като ония глупаци, които имат вземане-даване с него. Предай му, че съм казал: „Не, благодаря.“
— Правиш голяма грешка, синьоре. Тук е опасно. Стават сериозни злополуки.
— Заплашваш ли ме?
— Не, разбира се. Просто изтъкнах…
— Махай се от земята ми — рече Джузепе Мартини.