Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
Мъжът дългото гледа, после тъжно поклати глава.
— Упорит човек си.
Иво — малкият син на Джузепе, попита:
— Кой беше този татко?
— Надзирател при един от големите земевладелци.
— Не ми харесва — каза момченцето.
— И на мен също, Иво.
На следващата нощ посевите на Джузепе Мартини изгоряха, а малкото му добитък изчезна.
Тогава той направи втората си грешка — отиде в полицията.
— Искам защита — каза той.
Полицейският началник безстрастно го изучаваше.
— Затова сме тук — отвърна той. — Какъв проблем имате, синьоре?
— Миналата нощ хората на дон Вито запалиха посевите ми и откраднаха добитъка ми.
— Това е сериозно обвинение. Можете ли да го докажете?
— Негов надзирател идва при мен и ме заплаши.
— Каза ли ви, че ще запалят посевите и ще откраднат добитъка?
— Не, разбира се — отвърна Джузепе Мартини.
— Какво ви каза?
— Да се откажа от земята си и да наема земя от дон Вито.
— И вие отказахте?
— Естествено.
— Синьоре, дон Вито е много важен човек. Да не искате да го арестувам само защото ви е предложил от своята богата земя?
— Искам да ме защитите — настоя Джузепе Мартини. — Няма да им позволя да ме прогонят от собствената ми земя.
— Съчувствам ви, синьоре. Непременно ще видя какво мога да направя.
— Ще ви бъда благодарен.
— Считайте въпроса за уреден.
На другия ден следобед, връщайки се от града, малкият Иво видя пет-шест конници, които се приближаваха към бащината му ферма. Те слязоха от конете и влязоха вътре. След миг извлякоха баща му навън. Един от мъжете извади пушка.
— Ще ти дадем възможност да избягаш. Тичай!
— Не! Тази земя е моя. Аз…
Иво видя как мъжът стреля в земята до краката на баща му.
— Бягай!
Джузепе Мартини започна да тича. Пъдарите яхнаха конете и започнаха да обикалят около него, надавайки викове. Ужасен, Иво се скри и наблюдаваше страшната сцена, която се разиграваше пред очите му.
Ездачите гледаха мъжа, който тичаше през полето, опитвайки се да избяга. Всеки път, когато той стигаше до края на коларския път, някой от тях препускаше да го пресрещне и го поваляше на земята. Селянинът бе окървавен и изтощен. Тичаше все по-бавно.
Мъжете решиха, че достатъчно са се забавлявали. Един от тях прехвърли въже около врата на човека и го повлече към кладенеца.
— Защо? — ахна той. — Какво съм направил.
— Отишъл си в полицията. Не трябваше да го правиш.
Смъкнаха панталоните на жертвата и докато другите го държаха, един извади нож.
— Нека това да ти е за урок.
Човекът закрещя:
— Не, моля ви! Съжалявам.
Другият се усмихна:
— Кажи го на жена си.
Сграбчи члена му и замахна с ножа. Разнесоха се писъци.
— Вече няма да ти трябва — успокои го капитанът им.
Напъха члена в устата му, но човекът се задави и го изплю. Капитанът погледна останалите.
— Не му хареса на вкус.
— Убий тоя кучи син.
Един от мъжете слезе от коня и събра няколко по-тежки камъка. Вдигна окървавените панталони на жертвата и напълни джобовете им с камъни.
— Ставай! — вдигнаха мъжа и го отнесоха до ръба на кладенеца.
— Приятно пътуване.
Хвърлиха го вътре.
— Водата ще има вкус на пикня — рече един.
Друг се изсмя:
— Селяците няма да направят разлика.
Известно време останаха заслушани в затихващите шумове, после настъпи тишина. Качиха се на конете и се отправиха към къщата.
Иво Мартини наблюдаваше с ужас, скрит в храсталака. Десетгодишното момче се отправи към кладенеца, погледна надолу и прошепна:
— Татко…
Но кладенецът бе дълбок и не се чуваше нито звук.
Приключили с Джузепе Мартини, пъдарите тръгнаха да търсят жена му Мария. Намериха я в кухнята.
— Къде е мъжът ми? — попита тя.
Хилене.
— Пие вода.
Двама от мъжете тръгнаха към нея. Единият рече:
— Много си хубава, а си омъжена за такъв грозен мъж.
— Махайте се от къщата ми! — заповяда Мария.
— Така ли се посрещат гости? — той се протегна и разкъса роклята й. — Вече ще носиш траур, така че това няма да ти трябва.
— Животно!
На печката имаше тенджера с вряла вода. Мария посегна и я плисна в лицето му. Той изрева от болка. Извади пистолета си и стреля. Тя бе мъртва още преди да падне на пода.
Капитанът изрева:
— Идиот! Първо ги изнасилваш, после ги убиваш. Да вървим да дадем отчет на дон Вито.
След половин час бяха в имението.
— Погрижихме се и за мъжа, и за жената — докладва капитанът.
— А синът?
— Не ни казахте нищо за него — изненадано погледна капитанът.
— Кретино! Казах да се погрижите за семейството.