Пустош

Последната капка, от която чашата преля, бе годишното есе по английски.

Джон Чеймбърс, наричан Джейк от три-четири момчета, с които почти бе успял да се сприятели (ако баща му бе наясно с този фактоид, несъмнено щеше да побеснее), завършваше първата си учебна година в училище „Пайпър“. Макар и вече единадесетгодишен и в шести клас, той бе дребен за възрастта си и хора, които го виждаха за пръв път, го вземаха за по-малък. Всъщност допреди година-две понякога дори го бъркаха с момиче, но накрая той не издържа и вдигна такъв скандал да се подстриже късо, че успя да получи позволението на майка си. Баща му, разбира се, нямаше никакви възражения срещу новата прическа. Той просто пусна безчувствената си усмивка от неръждаема стомана и заяви:

— Малкият иска да прилича на морски пехотинец, Лори. Толкоз по-добре за него.

Баща му никога не го наричаше Джейк и много рядко му викаше Джон. Обикновено се обръщаше към него с „малкия“.

Миналото лято (тогава беше 200-годишнината — всички сгради бяха окичени със знамена и флагове, а нюйоркското пристанище бе задръстено със старинни кораби) беше обяснил на момчето, че „Пайпър“ е „Най-доброто Училище в Цялата Страна за Момчета на Твоята Възраст“. Фактът, че Джейк бе приет в това училище, нямал нищо общо с парите, обясняваше Елмър Чеймбърс. Той лично се гордеел до пръсване с този факт, макар Джейк да подозираше, че това не е правдоподобно, че всъщност може би всичко е чиста глупост, която баща му е превърнал във факт, който да подмята с лекота по обеди и коктейли: „Синът ми ли? О, той учи в «Пайпър». Да пукна, ако това не е най-доброто училище в цялата страна за момчета на неговата възраст. В това училище не се влиза с пари; за там човек или има мозък, или край.“

Джейк си даваше сметка, че в горещата пещ на Елмъровото съзнание суровият въглерод на желанията и мненията често се спояваше в диаманти, които той наричаше „факти“… или още „фактоиди“, в по-неофициална обстановка. Любимата му фраза, която изричаше често и с безкрайно благоговение, бе: „Факт е, че…“ и никога не пропускаше случай да я вметне.

„Факт е, че само пари не стигат, за да влезе човек в «Пайпър»“ — бе му казал баща му през лятото на 200-годишнината — лятото на синьото небе, знамената и старинните кораби; златно лято в спомените на Джейк, защото тогава още не бе започнал да губи разсъдъка си и единствената му грижа бе дали ще оправдае надеждите, защото на думи „Пайпър“ звучеше като гнезденце на новоизлюпени генийчета.

— В подобно заведение се влиза само с много багаж тук, горе. — На това място Елмър се бе пресегнал и бе почукал сина си по челото с твърдия си, пожълтял от никотина пръст. — Разбра ли, малкия?

Джейк бе кимнал. Не беше необходимо да отговаря на баща си, защото той се отнасяше към всички — включително и към жена си — по един и същи начин — като към подчинените си в местната телевизия, където беше програмен директор и се ползваше с голям авторитет. Трябваше просто да го изслушаш, кимайки на правилните места.