Пустош

— Не е необходимо да спираме. Просто…

— … видя нещо — довърши Роланд вместо него. — Каквото и да е то, престани да бръщолевиш, иди и го вземи.

— Не е нещо особено. — Еди се изчерви. Отмести поглед от ясена, който бе привлякъл погледа му.

— Няма значение. Това е нещо, което ти трябва. След като ти имаш нужда от него, значи ние също се нуждаем от него. Нямаме нужда само от човек, който не може да се избави от безполезния товар на собствените си спомени.

Лицето на Еди пламтеше. Стоеше, забил поглед в краката си, чувстваше, че сините очи на Роланд проникват до най-съкровените кътчета на обърканата му душа.

— Еди, какво има? — полита любопитно Сузана.

Гласът й му даде смелост. Отиде до стройния ясен и извади ножа от колана си.

— Може да е нищо — промърмори, сетне добави с усилие на волята, — а може да се окаже пешо важно, много важно, ако не се издъня.

— Ясенът е благородно дърво, което крие огромна сила — отбеляза Роланд зад гърба му, но младежът не го чу. Подигравателният, заядлив глас на Хенри беше изчезнал, а с него се бяха изпарили и притесненията на Еди. Мислите му бяха насочени към клона, който бе привлякъл погледа му и който беше по-дебел на мястото, където се сливаше със ствола. От тази странна форма, от тази издутина се нуждаеше Еди.

Реши, че тук е скрита формата на ключа, който беше видял в продължение на броени секунди, преди горящите останки на челюстта да се променят отново и да се превърнат в роза. Три обърнати букви V, средната по-дълбока и по-широка от останалите две. И една малка извивка в края. Това беше тайната.

В паметта му се прокрадна елемент от съня му: „Дад-а-чум, дуд-а-чи, не се тревожи, ключът е у теб.“

„Може би — помисли си той. — Но този път не бива да допускам грешка. Всяка неточност ще бъде фатална“

Изключително предпазливо отряза клона и окастри тънкия му край. Сега държеше дебело парче ясен, дълго двадесетина сантиметра. То тежеше в ръката му. Еди усещаше в него живот и желание да разкрие истинската си форма… пред някого, достатъчно сръчен, за да я изкара на повърхността.

Дали той беше този човек? Какво значение имаше това?

Еди Дийн реши, че отговорът и на двата въпроса е положителен.

Стрелецът го хвана за китката и промърмори:

— Мисля, че криеш някаква тайна.

— Може би.

— Ще я споделиш ли? Той поклати глава.

— По-добре да не го правя. Рано е още. Роланд се замисли, сетне кимна.

— Добре. Ще ти задам още един въпрос, после ще прекратим разговора на тази тема. Да не би да си открил път към същината на моя… проблем?

„Това е най-откровеното признание за отчаянието, което го е обзело“ — помисли си младежът.

— Не зная. Не съм сигурен. Но се надявам да успея да ти помогна.

Стрелецът кимна отново и освободи ръката му.

— Благодаря. Все още разполагаме с два часа преди да се стъмни — защо да не се възползваме?

— Нямам нищо против.

Продължиха напред. Роланд тикаше количката, а Еди вървеше пред тях, стиснал клонката със скрития в нея ключ. Парчето дърво сякаш пулсираше и излъчваше загадъчна и мощна топлина.