Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Агентът стоеше подпрян на един сандък в началото на кея, скръстил яките си ръце. Малките му присвити очички се заковаха на офицера, седнал на една бала на трийсетина разкрача по кея. През последния час никой от двамата не беше помръднал.
На агента все още му беше трудно да се убеди, че точно това е мъжът, за когото трябваше да се погрижи. Изглеждаше ужасно млад и толкова зелен, колкото мръсната вода в залива. По униформата му все още личаха чертите от кредата на шивача, а по увитата с кожа дръжка на дългия меч не се виждаха петна от пот. От него като от облак парфюм вонеше на благородство. И последния час просто си беше седял там, прибрал ръце в скута си и свил рамене, и гледаше като глупава крава трескавата дейност, кипяща около него. И макар рангът му да беше на капитан, нито един войник не си правеше труда да му отдава чест — вонята се усещаше отдалече.
Адюнктата сигурно я бяха халосали по главата при последния опит за покушение над императрицата. Това бе единственото възможно обяснение за този нелеп мъж, удостоен със службата, която агентът бе задължен да му осигури. „Лично, при това. Напоследък — горчиво заключи той — цялото представление се води от идиоти.“
Със звучна въздишка агентът се надигна и мудно закрачи към офицера.
Мъжът дори не беше разбрал, че си има компания, докато агентът не пристъпи пред него — едва тогава вдигна глава.
Агентът бързо премисли. Нещо в погледа на този мъж изглеждаше опасно. Някакъв блясък имаше там, заровен дълбоко, и от него очите му изглеждаха по-стари от останалата част на лицето.
— Името? — изхриптя глухо гласът му.
— Много време ли ти отне? — каза капитанът и стана.
„И е висок, копелето му!“ Агентът се навъси. Мразеше високи копелета.
— Кого чакате тук, капитане?
Мъжът погледна към кея.
— Чакането приключи. Да повървим. Ще приема на доверие, че знаете къде отиваме. — Наведе се, вдигна брезентовата си пътна торба и поведе.
Агентът закрачи до капитана.
— Добре — изръмжа той. — Така да бъде. — Кеят остана зад тях и агентът свърна по първата улица вдясно. — Един Зелен кворл пристигна снощи. Ще бъдете отведен направо в Облачния лес, а оттам един Черен ще ви заведе до Пейл.
Капитанът го изгледа тъпо.
— Не сте ли чували за кворл?
— Не. Допускам, че е някакво транспортно средство. Иначе защо ще ме свалят от кораб на хиляда левги от Пейл?
— Морантите ги използват, а ние използваме морантите. — Агентът се намръщи. — Много ги използваме напоследък. Зелените вършат повечето куриерска работа и местят хора като вас и мен насам-натам, но Черните са разположени в Пейл, а различните кланове не обичат да се мешат. Морантите имат цяла камара кланове, с цветове за имена, и си ги носят. Така никой не ги бърка.
— И аз ще се возя със Зелен, на кворл?
— Схванахте, капитане.
Продължиха по една тясна уличка. На всяка пресечка се мяркаха малазански стражи, с ръце на оръжията.
Капитанът отвърна на поздрава на един от постовете и попита:
— Имате ли си неприятности с бунтове тук?
— Бунтове — да. Неприятности — не.
— Да видим дали ви разбирам добре. — Тонът на капитана беше стегнат. — Вместо да ме закарате с кораб някъде близо до Пейл, трябва да се возя на сушата с някаква сган получовешки варвари, които миришат на скакалци и се обличат като такива също така. И по този начин никой няма да забележи, особено след като ще ни трябва цяла година, докато стигнем Пейл, а междувременно всичко ще трябва да е свършило в името на Гуглата. Прав ли съм дотук?
Ухилен, агентът поклати глава. Въпреки че мразеше високите или по-точно по-високите, усети, че се отпуска. Този поне говореше направо — а за един благородник това беше доста впечатляващо. Лорн може би все пак беше намерила от старата мая.
— На сушата, казвате? По дяволите, да, капитане. Доста над сушата. — Спря пред една невзрачна врата и се обърна към мъжа. — Кворлите, разбирате ли, летят. Имат крила. Четири при това. И можеш да виждаш през всяко от тях, можеш дори пръста си да пъхнеш през някое от тях, ако ти хрумне. Само че не го правете, когато сте на четвърт миля височина, нали? Щото отгоре може да ви изглежда далече, но ще се окаже ужасно бързо. Чухте ли ме, капитане? — Отвори вратата. Зад нея се показа стълбище. Лицето на мъжа беше изгубило цвета си.
— Дотук с данните на разузнаването — измърмори той.
Агентът се ухили още повече.
— Ние ги виждаме преди вас. Животът е марионетка, конците са знанието. Помните ли това, капитане?
В отговор мъжът само се усмихна.
Влязоха и затвориха вратата.
Един млад морски пехотинец пресрещна Татърсейл, докато тя минаваше през двора на сградата, в която сега се беше разположил главният имперски щаб в Пейл. На момчешкото му лице се беше изписало пълно объркване и той няколко пъти отвори уста, преди да успее да проговори.