Черният еднорог

Музиката се извиси. Светлината излъчваше топлина като в летен ден и всичко стана отново пъстроцветно — багрите на дъгата се преплитаха и умножаваха, сякаш поставени от четката на художник по платно. Всичко започна да променя формите и очертанията си и Бен усети, че се пренася сякаш в друго време и място. Чувстваше се отново млад и светът наоколо му обновен. Чувството на извисяване, което бе изпитал в началото, стана още по-силно и той сякаш започна да се носи над земята, освободен от земното притегляне. Речния господар и кавалджията сякаш се носеха заедно с него, както птици се носят сред звуците и цветовете. Горските нимфи продължаваха да танцуват долу, увлечени все по-възбудено в своя танц в светлото пространство. Танцът им извиваше все по-далеч от брега и те леко се понесоха по водите на притихналото езеро, едва докосвайки огледалната повърхност. Постепенно се събраха заедно по средата на езерото, очертавайки удивителни фигури, сливаха се и се разделяха, сливаха се и се разделяха отново.

Едно видение започна да се оформя в пространството над тях.

— Идва! — възкликна Речния господар някъде издалеч, тъй че Бен едва успя да го чуе.

Видението бе ясно очертано. Беше Уилоу. Тя седеше сама на брега на езерото — на същото това езеро — и държеше в ръка златната юзда, която й се бе явила в съня. Облечена беше в бяла коприна и красотата й излъчваше такова озарение, че надминаваше по сила дори въздействието на музиката на кавала и танца на водните нимфи. Поруменяла и жизнена, тя бе издигнала лице на фона на пъстроцветието, което я обкръжаваше и вятърът развяваше дългите й зелени коси. Тя държеше юздата като подарък и чакаше.

— Внимавай! — предупреди някакъв глас изневиделица, толкова тих, че едва не се изгуби във вихъра на видението.

Бен отмести очи от Уилоу. Отдолу на невероятно разстояние Еджууд Дърк го гледаше.

— Какво има? — успя да попита Бен.

Ала въпросът му се загуби сред ставащото. Музиката достигна връхната си точка и всичко изчезна. Целият свят престана да съществува. Остана само езерото, танцът на горските нимфи и видението Уилоу. Това видение бе за Бен обгърнато в такива ярки цветове, че в очите му се появиха сълзи. Никога не бе изпитвал подобно щастие. Чувстваше, че се отделя от себе си и се преобразява.

Тогава на брега на езерото се появи и още нещо, освен нимфите и видението Уилоу — нещо, което беше едновременно невероятно прелестно и ужасяващо. Бен чу приглушения вик на Речния господар. Това бе вик на задоволство. Звуците се виеха и цветовете се разстилаха като платно и новопоявилият се образ естествено се вплете в него.

Това беше черният еднорог.

Бен спотаи дъх. В погледа му се разгоря огън и го обзе внезапен невероятен копнеж. Никога не бе виждал по-прелестно създание от този еднорог. Дори и видението на Уилоу и горските нимфи бе нещо като бледа сянка в тяло се люлееше под звуците на мелодията в ритъма на танца, когато изплува от мрака сред пъстротата от цветове и белият му рог засвети под въздействие на вродената му магия.