Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Той изчезна, а аз отново потънах в блатото на сънищата Времето не означаваше нищо за мен. Часове, може би дни прекарах в трескава мъгла. Янакос бе винаги при мен. Щом дойдех в съзнание, виждах как студените му очи ме наблюдават. Започнах да се оправям. Открих ужасен, че на гърдите ми има тънка дълга рана. По едно време се опитах да стана, да потърся Хайде, да се опълча на пашата, но Янакос заставаше между мен и вратата, а аз нямах сили да му противодействам. Веднъж почти успях да го преодолея, но той ме хвана с ръце. Бяха толкова хладни и мъртвешки, че почувствах как тръпки пробягват по кръвта ми. Пропълзях обратно до леглото. Умората отново тегнеше над клепачите ми. Заспах още преди да докосна с глава възглавницата.
Сънувах, че се намирам в кулата на Вакел паша. Той не говореше, но ме заведе до своя телескоп. Погледнах през него. Видях звезди и галактики, носещи се във вечността. После сякаш ние самите полетяхме във вселената — тъмна пустош от безконечен въздух. Пашата се усмихна и посочи нещо. Погледнах. Зад нас имаше малка синя точка. Докато се движехме напред като слънчеви лъчи, тя се смаляваше все повече и повече, обвиваше се в ореол от светлина и заприличваше на останалите звезди. После изчезна и не остана нищо, освен множеството безбройни светлинки. Нашият свят е толкова малък, помислих си аз, замаян и опиянен от всичко, което виждах. Продължихме да се носим в пространството, през някаква вселена с безброй разширения. Сърцето ми се свиваше като гледах колко е красива и невъобразима. Пашата отново се обърна към мен и бялата му коса се увенча с ореол от безброй звезди. Той се усмихна. Усетих, че пръстите му се докоснаха до моите и после допирът изчезна.
Изведнъж се озовах в тъмнина. Въздухът край мене вече беше зловонен и застоял. Лежах на гръб. Опитах се да седна. Можах да видя само една арка пред себе си и куполест покрив над главата си. Намирах се в лабиринта. Опитах се да се изправя на крака, но покривът беше много нисък и затова започнах да пълзя — пълзях, докато тежестта на камъка не ме сплеска на пита. Усетих, че нещо ме докосна по страната и за пръв път си дадох сметка, че съм гол. Нечии пръсти държаха ръката ми. Погледнах встрани и видях Янакос. Белите му устни приличаха на ларви. Опитах се да го блъсна настрани, а той започна да ме яде. Почувствах и други устни по кожата си — сякаш бях попаднал в масов гроб и зад мен и над мен имаше само трупове, трупове, които ми пречеха да дишам. През цялото време техните устни ме облазваха, лакоми и настървени като гробищни червеи, меки, хладни и влажни от кръвта ми. Опитах да се помръдна. Тежестта ме задушаваше. Исках да извикам. В устата си усетих езика на едно от съществата. Помолих се да умра. Когато кошмарите започнаха да стихват, почти повярвах, че молбата ми се е изпълнила.
Събудих се изнемощял. Цялото ми тяло беше в белези. Треската ме беше пречистила и когато отворих вратата на стаята, Янакос не се изпречи на пътя ми. Той, разбира се, ме последва. Ядох — сервира ми познатата старица, после четох и от време на време драсвах по някой стих. Не се доближавах до лабиринта и не видях нито пашата, нито Хайде. Веднъж се опитах да оседлая коня си, но Янакос изрази ясно становището си спрямо моите намерения като започна да ме души. Слязох от коня, Янакос отпусна ръце. Аз се обърнах рязко и го ударих с все сила. Бях се боксирал за „Хароу“. Янакос се олюля и замалко да падне, но не успя. Вместо това той налетя към мен, а аз, грабвайки няколко шпори, ударих чудовището през врата. За мой ужас раната не го уби, а само опръска най-хубавата ми риза с кръв. През целия ден се чувствах отчаян. Как бих могъл да се измъкна от това чудо? То не можеше да бъде убито. През нощта го видях на моя балкон — гледаше към луната, после се обърна към мен — раната на врата му изглеждаше напълно зараснала. Потреперих и също отправих поглед към луната. Тя имаше форма на сърп. Зачудих се дали Хайде също не я гледа от някъде. Наближаваше времето, когато, според уговорката ни, трябваше да избягаме. Дали изобщо беше жива? А и аз самият щях ли да доживея този момент?