Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]

8. ДЕЦА НА ОТКРИТОТО МОРЕ

Към пладне Ястреба се размърда и поиска вода. След като отпи, той попита:

— В каква посока плаваме?

Защото платното над главите им беше опънато и „Взор“ се гмуркаше и издигаше като ластовичка върху дългите вълни.

— На запад или северозапад.

— Студено ми е — промълви Ястреба. Слънцето сияеше и изпълваше лодката с топлина. Арен не каза нищо.

— Опитай да държиш посока на запад. Към Уелоги, западно от Обхол. Спри на сушата там. Трябва ни вода.

Момчето се взря напред към пустото море.

— Какво има, Арен?

Принцът не отговори.

Ястреба пробва да се изправи и да седне и като не успя, и се протегна към жезъла, който лежеше до сандъчето. Но не можа да го достигне и когато се опита да каже нещо, думите се спряха на пресъхналите му устни. Кръвта рукна пак изпод подгизналата и вкоравена превръзка и потече на тъничка пурпурна нишка по мургавата кожа на гърдите му. Той рязко си пое дъх и затвори клепачи.

Арен го погледна без никакво чувство и не за дълго. Пристъпи към носа и отново се сви там, втренчил очи напред. Устата му бе пресъхнала. Вятърът, който сега духаше стабилно от изток над откритото море, беше сух като пустинен. Имаха само един-два литра вода в бъчвичката и те според Арен бяха за Ястреба, не за него — изобщо не му хрумна да пие от тази вода. Той бе опънал въдиците, понеже откакто напуснаха Лорбанъри, бе научил, че суровата риба утолява и глада, и жаждата. Обаче нищо не се хващаше. Все едно — нямаше значение. Лодката плаваше ли, плаваше из водната пустиня. Над нея, по небесната шир, също от изток на запад, плаваше слънцето — бавно, но спечелвайки накрая надпреварата.

За момент Арен помисли, че на юг вижда някакви сини възвишения, които можеха да бъдат суша или облак. Вече часове наред лодката се движеше на северозапад. Той не направи опит да я обърне и да промени курса — остави я да си върви. Сушата можеше да е истинска, ала можеше и да не е. Нямаше никакво значение. Цялото това необятно огнено великолепие от вятър, слънце и море беше за него само дим и мъгла.

Настъпи мрак, после светлина, пак мрак и пак светлина — като барабанни удари върху опънатото платно на небето.

Арен провлече ръка по вълните зад борда. За миг я зърна съвсем ясно — тя светлееше бледозеленикава изпод живата вода. Наведе се и изсмука влагата от пръстите. Бе горчива и болезнено изгори устните му, но той опита отново. Започна да му се гади, преви се да повърне, обаче само малко жълта течност опари гърлото му. Страхуваше се да приближи до Ястреба, защото водата бе свършила. Цял се тресеше въпреки горещината. Всичко беше тихо, сухо и ярко, ужасно ярко. Принцът скри очи от светлината.

В лодката стояха трима мъже, тънки като върлини, с ъгловати лица и сивооки, прилични на жерави или чапли. Имаха пискливи птичи гласове. Нищо не им се разбираше. Един от тях коленичи до него с тъмен мех в ръка и му даде да пие — беше вода. Арен пи ненаситно, задушаваше се, отново пиеше, докато пресуши съда. Тогава се огледа, мъчейки се да се вдигне на крака: