Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]

Всеки ден слънцето печеше силно, ала помътнено. Светлината му падаше като гланц над бавно надигащото се море. Водата бе синя, небето също — без оттенъци, без промяна. Слаби ветрове подухваха и отмираха; те обръщаха платното, за да ги уловят, и бавно пълзяха към безкрая.

Най-сетне един следобед се появи лек попътен вятър и Ястреба посочи към залеза:

— Погледнете!

Високо над мачтата ято морски патици се бе подредило във формата на черна руна, изписана в небето. Патиците летяха на запад — и на другия ден оттам пред „Взор“ се откри огромен остров.

— Това е той — кимна Сопли. — Островът. Трябва да отидем до него.

— Там ли е онова място, което търсиш?

— Да. Трябва да слезем на тази суша. Няма по-далечна от нея.

— Сигурно е Обхол. Отвъд него в Южния разлив се намира още един остров, Уелоги. А в Западния разлив има острови още по-далеч от Уелоги. Сигурен ли си, че е тук, Сопли?

Бояджията се ядоса и пак започна да потреперва с клепачи. Но Арен си помисли, че той вече не говори с тях така безумно, както беше говорил в Лорбанъри.

— Да. Тук трябва да слезем. Стигнахме. Тук е мястото, което търсим. Искаш ли да се закълна, че го познавам? Да се закълна ли в името си?

— Не можеш — каза Ястреба с неумолим глас, гледайки нагоре към Сопли, доста по-висок от него. Сопли се бе изправил, за да наблюдава сушата пред тях, като се държеше здраво за мачтата. — Не прави опит, Сопли.

Лицето на бояджията се смръщи сякаш от гняв или болка.

Той погледна към планините, които се мержелееха сини в далечината отвъд надигащата се, пулсираща морска повърхност, и рече:

— Ти ме взе за водач. Мястото е тук. Трябва да слезем на брега.

— Ще слезем, разбира се. Трябва да налеем вода — каза Ястреба и отиде при лоста на кормилото. Сопли седна на своето място до мачтата, мърморейки. Арен го чу да произнася:

— Заклевам се в името си, в моето име — и така многократно, като при всяко повтаряне се свиваше болезнено.

Те доближиха острова при северен вятър и заплаваха по крайбрежието, за да търсят залив или място за спиране, но големите пенести вълни се разбиваха гръмко под палещите лъчи по целия северен бряг. Зелени планини, покрити до върховете с дървета, се припичаха на слънцето във вътрешността на сушата.

Щом заобиколиха един нос, те най-сетне се добраха до залив във формата на сърп н с бели пясъчни ивици. Тук вълните достигаха успокоени, омаломощени от носа и лодката можеше спокойно да излезе на сушата. Никаква следа от човешки живот не се виждаше нито на брега, нито горе в планините. Не се забелязваха ни лодка, ни покрив, ни струйка дим. Лекият ветрец спря веднага, щом „Взор“ навлезе в залива. Беше тихо, безветрено, горещо. Арен хвана веслата, Ястреба улравляваше. Единственият звук бе скърцането на дървените дръжки. Зелените върхове се извисяваха над залива, затваряйки кръга. Слънцето полагаше воали от нагорещена до бяло светлина над водата. Арен чуваше как кръвта бучи в ушите му. Сопли бе напуснал заслона на мачтата и пропълзял на носа, се държеше за планшира и се взираше, целият устремен към сушата. Загорялото белязано лице на Ястреба лъщеше от пот като намазано с олио. Погледът му постоянно се местеше от вълните под тях нагоре към стръмнините, потънали в зеленина.