Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]

— Легни — каза му той и Арен не разбра нищо повече.

Лежеше, изпружен по гръб, и погледът му блуждаеше по зеления навес, изпъстрен със ситни точици светлина. Струваше му се, че се намира в ябълковите градини на Семермин, където принцовете на Енлад прекарват лятото в планините над Берила. Все едно, че лежеше в гъстата трева на Семермин и виждаше слънчевите лъчи сред ябълковите клони.

Скоро дочу плисъците и ударите на водата изпод сала и тънките гласове на хора, които говореха хардийски, обичайния език на Архипелага, но с много променено звучене и интонация, тъй че бе труден за разбиране. Тогава осъзна къде е попаднал — отвъд Архипелага, отвъд всички острови, в открито море. Ала остана все така спокоен, сякаш лежеше в тревата сред градините на своето родно място.

Помисли си, че трябва да стане, и се изправи. Тялото му беше отслабнало и изгоряло, краката трепереха, обаче все още го държаха. Отметна тъканото платно, което ограждаше навеса, и се озова навън, в тишината на следобеда. Бе валяло, докато е спал. Дървенията на сала — огромни, гладки, четвъртити трупи, плътно прилепнали един до друг — бе потъмняла от влага, а косата на тези слаби полуголи хора беше черна и мокра от дъжда. Но небето бе наполовина прояснено и там, където слънцето грееше, облаците на сребристи купове плаваха на североизток.

Един от мъжете се приближи предпазливо до Арен и спря на няколко крачки от него. Беше слаб и нисък, не по-висок от дванадесетгодишно момче. Очите му бяха издължени, големи и тъмни. Носеше копие с остър връх от слонова кост.

Арен му заговори:

— Аз дължа живота си на тебе и твоите хора. Мъжът кимна.

— Ще ме заведеш ли при моя приятел?

Обръщайки се, човекът извика с глас, пронизителен като писък на морска птица. После приклекна на пети в очакване и Арен стори същото.

Саловете бяха с мачти, но мачтата на техния нямаше рейки. На рейките се закрепваха платна, сравнително малки за тия съоръжения, от кафеникава материя, която не беше брезент, ами изглеждаше по-скоро като сукно, бито, а не тъкано. Един сал, отдалечен на четвърт миля, спусна с въжета кафеникавото си платно и бавно си запроправя път, разблъсквайки останалите, докато се изравни със сала на Арен. Когато ги отделяха само три стъпки вода, мъжът до принца стана и леко прескочи оттатък. Арен стори същото и тромаво се просна по корем. Краката му бяха загубили пъргавината си. Вдигна се и забеляза, че мъничкият човек го гледа, но не подигравателно, а с одобрение: явно хладнокръвието на момчето бе спечелило неговото уважение.

Този сал беше по-голям и се издигаше по-високо над водата от останалите. Направен бе от трупи, дълги четиридесет стъпки и широки четири, потъмнели и изтрити от употреба и старост. Край няколкото навеса или заслона стояха странно изваяни дървени статуи, а пък в четирите краища се извисяваха върлини, върху които бяха прикрепени ветрила от пера на морски птици. Водачът му го придружи до най-малкия заслон и там видяха Ястреба, потънал в сън.