Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]

— Хайде — подхвърли едно момче, което сигурно бе на възрастта на Арен, макар че по ръст и телосложение изглеждаше на не повече от дванадесет години. Имаше сериозно лице и целият му гръб бе покрит с татуировка на син морски рак. То се гмурна и всички останали се гмурнаха заедно с него, дори тригодишното. Така че и Арен трябваше да ги последва, като внимаваше да не шляпа.

— Като змиорка — каза момчето, щом се изравни с него.

— Като делфин — каза едно хубаво момиче с мила усмивка и изчезна в дълбините.

— Като мене! — изписука тригодишното, изскачайки над водата като бутилка.

И тъй, вечерта до мръкнало и на следния дълъг златен ден, и през всичките идни дни Арен плуваше, приказваше, работеше с младежите от сала на Звездата. И от всички събития на пътуването от заранта на равноденствието, когато заедно с Ястреба напусна Роук, това му се струваше някак си най-странно. То се различаваше от всичко, което беше преживял през целия си живот; и още повече от онова, което предстоеше. Докато лягаше да спи до другите, под звездите, той си мислеше: „Всичко изглежда така, сякаш съм мъртъв, и това е някакъв отвъден живот — тук, в светлината на слънцето, на края на света, сред синовете и дъщерите на морето…“ Преди да заспи, винаги търсеше с поглед далеч на юг жълтата звезда и Рунния знак на края. И винаги виждаше Гобардон и по-малкия или по-големия триъгълник. Но сега той изгряваше по-късно и Арен не успяваше да задържи очите си отворени, докато цялата фигура се открои над хоризонта. Денем и нощем се носеха саловете на юг, ала морето оставаше същото, защото не се променя вечно променливото. Дъждовните майски бури отминаха и нощем грееха ярки звезди, а денем — слънце.

Принцът знаеше, че животът им не преминава вечно в това съноподобно спокойствие. Попита ги за зимата и те му разказаха за продължителните дъждове и гигантските вълни, за самотните салове, откъснати един от друг, които плават и чезнат в сивота и мрак седмица след седмица. Миналата зима в едномесечна буря те бяха видели вълни, огромни като „гръмоносни облаци“ — нарекоха ги така, понеже никога не бяха зървали планини, — зад едната прииждала друга, грамадна, на няколко мили разстояние и се втурвала бясно отгоре им. „Могат ли саловете да плават в такова море?“ — запита той. И те отвърнаха — да, но не винаги. Напролет, когато се събираха на рейда на Балатран, се случваше да липсва по някой сал — два, три, шест…

Те се женеха твърде млади. Синият рак, момчето, татуирано в чест на собственото си име, и хубавата девойка Албатрос бяха мъж и жена, макар че той беше само на седемнадесет, а пък тя — с две години по-млада. Имаше доста такива бракове между хората от саловете. Много бебета пълзяха и щъпукаха наоколо, привързани с дълги каиши за четирите подпори на навеса в средата, където долазваха, щом станеше горещо, и заспиваха в мърдащ куп. По-големите деца се грижеха за по-малките, а мъжете и жените работеха заедно. Всички участваха в събирането на големите кафяви водорасли нилгю от рейда, назъбени като папрат и дълги осемдесет-сто фута. Всички се трудеха дружно — превръщаха нилгюто в платно и изплитаха от грубите нишки въжета и мрежи. Ловяха риба и я сушаха, изработваха сечива от китова кост и изпълняваха всички останали задължения по саловете. Но винаги имаше време за плуване и разговори и никога нямаше срок за свършването на една работа. Нямаше часове — само цели дни и цели нощи.