Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]». Краткое содержание книги:
Сетне запита:
— Как се казва твоят повелител?
— Ястреба — отвърна Арен.
Вождът повтори сричките, но ясно бе, че те не съдържат смисъл за него. И туй, повече от всичко останало, накара Арен да повярва на разказа му. Тези люде живееха в морето от година на година, в открито море — далеч от всяка земя и дъх на земя, отвъд полета на земните птици, отвъд знанието на другите хора.
— Смъртта бе влязла у него — кимна вождът. — Той трябва да спи. Върни се на сала на Звездата. Аз ще изпратя да те повикат.
Мъжът се изправи. Макар че бе напълно уверен в себе си, очевидно не беше съвсем сигурен дали да се държи с Арен като с равен или просто като с момче. Арен предпочиташе второто в дадената ситуация и прие да бъде отпратен, обаче се сблъска с нов проблем. Саловете пак се бяха отдалечили един от друг и помежду им се лееше стотина ярда гладка атлазена вода.
Вождът на децата на откритото море се обърна към него още веднъж и каза кратко:
— Плувай!
Принцът предпазливо се потопи във водата. Хладината й приятно се разля по изгорената му от слънцето кожа. Той преплува и се изкатери на другия сал, където завари група от пет-шест деца и младежи, които го наблюдаваха с нескриван интерес. Едно момиченце забеляза:
— Ти плуваш като риба на въдицата.
— А как би трябвало да плувам? — попита Арен, леко огорчен, но внимателен. Не можеше да бъде груб с толкова мъничко създание. То изглеждаше като полирана махагонова статуетка, крехка и съвършена.
— Ето така! — извика туземката и се гмурна като тюлен сред ослепително лазурните вълни. Едва след дълго и на невъобразимо разстояние се чу нейният писък и черната й гладка коса се показа на повърхността.
— Хайде — подхвърли едно момче, което сигурно бе на възрастта на Арен, макар че по ръст и телосложение изглеждаше на не повече от дванадесет години. Имаше сериозно лице и целият му гръб бе покрит с татуировка на син морски рак. То се гмурна и всички останали се гмурнаха заедно с него, дори тригодишното. Така че и Арен трябваше да ги последва, като внимаваше да не шляпа.
— Като змиорка — каза момчето, щом се изравни с него.
— Като делфин — каза едно хубаво момиче с мила усмивка и изчезна в дълбините.
— Като мене! — изписука тригодишното, изскачайки над водата като бутилка.
И тъй, вечерта до мръкнало и на следния дълъг златен ден, и през всичките идни дни Арен плуваше, приказваше, работеше с младежите от сала на Звездата. И от всички събития на пътуването от заранта на равноденствието, когато заедно с Ястреба напусна Роук, това му се струваше някак си най-странно. То се различаваше от всичко, което беше преживял през целия си живот; и още повече от онова, което предстоеше. Докато лягаше да спи до другите, под звездите, той си мислеше: „Всичко изглежда така, сякаш съм мъртъв, и това е някакъв отвъден живот — тук, в светлината на слънцето, на края на света, сред синовете и дъщерите на морето…“ Преди да заспи, винаги търсеше с поглед далеч на юг жълтата звезда и Рунния знак на края. И винаги виждаше Гобардон и по-малкия или по-големия триъгълник. Но сега той изгряваше по-късно и Арен не успяваше да задържи очите си отворени, докато цялата фигура се открои над хоризонта. Денем и нощем се носеха саловете на юг, ала морето оставаше същото, защото не се променя вечно променливото. Дъждовните майски бури отминаха и нощем грееха ярки звезди, а денем — слънце.
Принцът знаеше, че животът им не преминава вечно в това съноподобно спокойствие. Попита ги за зимата и те му разказаха за продължителните дъждове и гигантските вълни, за самотните салове, откъснати един от друг, които плават и чезнат в сивота и мрак седмица след седмица. Миналата зима в едномесечна буря те бяха видели вълни, огромни като „гръмоносни облаци“ — нарекоха ги така, понеже никога не бяха зървали планини, — зад едната прииждала друга, грамадна, на няколко мили разстояние и се втурвала бясно отгоре им. „Могат ли саловете да плават в такова море?“ — запита той. И те отвърнаха — да, но не винаги. Напролет, когато се събираха на рейда на Балатран, се случваше да липсва по някой сал — два, три, шест…
Те се женеха твърде млади. Синият рак, момчето, татуирано в чест на собственото си име, и хубавата девойка Албатрос бяха мъж и жена, макар че той беше само на седемнадесет, а пък тя — с две години по-млада. Имаше доста такива бракове между хората от саловете. Много бебета пълзяха и щъпукаха наоколо, привързани с дълги каиши за четирите подпори на навеса в средата, където долазваха, щом станеше горещо, и заспиваха в мърдащ куп. По-големите деца се грижеха за по-малките, а мъжете и жените работеха заедно. Всички участваха в събирането на големите кафяви водорасли нилгю от рейда, назъбени като папрат и дълги осемдесет-сто фута. Всички се трудеха дружно — превръщаха нилгюто в платно и изплитаха от грубите нишки въжета и мрежи. Ловяха риба и я сушаха, изработваха сечива от китова кост и изпълняваха всички останали задължения по саловете. Но винаги имаше време за плуване и разговори и никога нямаше срок за свършването на една работа. Нямаше часове — само цели дни и цели нощи.