Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]

Подир няколко такива денонощия на Арен му се струваше, че е живял на сала неизмеримо дълго, че Обхол е бил сън, предхождан от по-бледи сънища, и че в някакъв друг живот е съществувал на земята и е бил принц на Енлад.

Когато най-сетне го повикаха на сала на вожда, Ястреба се взря в него и каза:

— Заприличал си на онзи Арен, когото срещнах в Двора на водоскока: закръглен като добре гледано дете. Понася ти тук, момчето ми.

— Да, повелителю.

— Но къде е това тук? Много пространства оставихме зад себе си. Доплавахме отвъд края на картите… Слушал съм отдавна да разказват за хората на салове, обаче го смятах за една от легендите на Южния разлив, плод на фантазията, без реално съдържание. Ала ето че на тази фантазия дължим спасението си, на този мит дължим живота си.

Той говореше с усмивка, сякаш участваше в това безгрижие извън времето в светлината на лятото. Но лицето му беше изпито и в погледа му тегнеше безпросветен мрак. Арен го видя и не извърна очи.

— Аз те предадох — рече той и млъкна. — Предадох твоето доверие.

— Как така, Арен?

— Там — в Обхол. Когато един-единствен път ти имаше нужда от мене. Беше ранен, нуждаеше се от моята помощ. А аз не сторих нищо. Лодката се носеше без посока и аз я оставих така. Ти страдаше, а пък аз не направих нищо за тебе. Зърнах суша и дори не се опитах да обърна лодката.

— Замълчи, момче — произнесе жрецът с такава твърдост, че Арен се подчини. После Ястреба добави:

— Кажи какво мислеше през цялото време.

— Нищо, повелителю, нищо! Мислех, че няма смисъл да се прави каквото и да било. Мислех, че с магическото ти умение е свършено — не, че никога не го е имало. Че си ме заблудил. — Пот изби по лицето на Арен и той говореше с усилие, но продължи: — Аз се страхувах от тебе. Страхувах се от смъртта. Толкова се страхувах от нея, че даже не те погледнах — да не би да умираш. За нищо друго не можех да мисля освен за това, че има, има начин да не умра — само да успея да го открия. Ала животът през цялото време си отиваше, сякаш огромна рана се бе отворила и кръвта изтичаше през нея — като твоята рана. Тази рана обаче беше във всичко. И аз не направих нищо, нищо не направих, а се опитах да се скрия от ужаса на умирането.