Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]

— Накъде ни караш? — попита Ястреба с дрезгав глас, като се приповдигна.

Обръщайки се, Арен видя лунния сърп на залива да извива отново своите зелени ръце към лодката, зърна пред тях бялата линия на брега и високо горе скупчените планини. Беше обърнал „Взор“, без да разбере.

— Не мога да греба повече — каза той и остави веслата, а после се сви на носа.

Непрекъснато имаше чувството, че Сопли се намира зад него, там, до мачтата. Бяха прекарали много дни заедно и смъртта му бе твърде внезапна, твърде безсмислена, за да бъде разбрана. Нищо не можеше да бъде разбрано.

Лодката остана да се люшка върху водата, платното беше провиснало на мачтата. Приливът, нахлуващ към залива, я обърна странично по посока на течението и на леки тласъци я побутваше все по-близо и по-близо към далечната бяла линия на брега.

— „Взор“ — ласкаво произнесе жрецът и каза още дума-две на Древната реч. Корпусът слабо се олюля и се насочи към открито море, като се плъзна по бляскавата водна повърхност, надалеч от лапите на залива.

Но бавно и постепенно след по-малко от час лодката спря да се движи и платното отново увисна. Арен погледна през рамо и видя другаря си — той лежеше както преди, ала главата му бе леко клюмнала, очите — затворени.

През цялото време Арен изпитваше тежък, болезнен ужас, който растеше и парализираше действията му, сякаш оплиташе с фини нишки тялото и замъгляваше ума. Нямаше кураж у него, който да се пребори с този страх, а само тъпо негодувание срещу съдбата.

Не би трябвало да оставя лодката да се носи по течението тук, в близост до скалистите брегове на една земя, чиито жители нападаха странниците — това му беше ясно, но вече нямаше голямо значение. Какво му оставаше да прави? Да гребе? Да върне „Взор“ обратно в Роук? Той бе изгубен, бе съвършено и безнадеждно изгубен в необятния разлив. Никога не ще успее да закара лодката до някоя приятелска земя и след седмици пътуване. Само воден от жреца би могъл да го стори, обаче Ястреба беше безпомощен, ранен така внезапно и безсмислено, както Сопли бе мъртъв. Лицето му бе променено, жълтеникаво, с отпуснати черти. Може би умираше. Арен помисли, че трябва да го премести под сенника, за да го предпази от слънцето, и да му даде вода. Хората, изгубили кръв, страдаха от жажда. Но вече дни наред те нямаха достатъчно вода, бъчонката беше почти празна. Какво значение имаше това сега? Нямаше никаква полза от нищо, всичко бе все едно. Щастието си беше отишло.