Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]

Не беше ясно дали говори за себе си или за целия свят. Отговорите му винаги бяха пестеливи, трудни за разбиране. В това, помисли си Арен, е същността на магьосничеството: да намекваш за голямо значение, когато не казваш изобщо нищо, и да се правиш, че бездействието е короната на мъдростта.

Арен се стараеше да не обръща внимание на Сопли, ала туй се оказа невъзможно. Във всеки случай между тях се установи нещо като връзка. Сопли не беше толкова луд или не по такъв прост начин, какъвто подсказваха дивашки обраслата му глава и накъсаните приказки. Всъщност лудостта му се изразяваше най-силно в страха му от водата. Да влезе в лодката му бе струвало отчаяна смелост и той не успя да се отърси напълно от уплахата си. Седеше все с ниско наведено чело, за да не вижда вълните, които се надигаха и плискаха наоколо, и крехката малка черупка на лодката. Наложеше ли се да се изправи, завиваше му се свят и той се хващаше за мачтата. Първия път, когато Арен реши да поплува и се хвърли от носа, Сопли ужасен изкрещя. Щом момчето се покатери обратно в лодката, завари бедния човечец позеленял от страх.

— Помислих, че се давиш — каза той и Арен се засмя.

Следобед, когато Ястреба се отдаде на съзерцание, без нищо да чува и забелязва, Сопли винмателно допълзя по пейките до Арен и тихичко го попита:

— Ти не искаш да умреш, нали?

— Разбира се, че не.

— А той иска — рече Сопли, като леко посочи с долната си челюст към Ястреба.

— Защо приказваш така?

Арен заговори с властен тон, който всъщност бе естествен за него, и Сопли го прие, въпреки че беше десет или петнадесет години по-възрастен от принца. Лудият отвърна с вежлива готовност, макар и както винаги несвързано:

— Той иска да стигне до мястото на тайната. Но не разбирам защо. Той не иска… Не вярва в… обещанието.

— Какво обещание?

Сопли го изгледа остро с нещо от опустошената си мъжественост в очите, ала волята на Арен бе по-силна. Отговори му съвсем тихо:

— Ти знаеш. Живот. Вечен живот.

По тялото на Арен премина мразовита тръпка. Спомни си своите сънища — блатото, ямата, високите скали, мъждивата светлина. Това беше смъртта, това беше ужасът от смъртта. От нея трябваше да избяга. Да намери пътя. А там, на входа, стоеше фигура със сенчест ореол, която държеше светлинка, малка колкото перла — проблясъка на безсмъртния живот. За първи път Арен срещна очите на Сопли: светлокафяви и много чисти; в тях прочете, че най-накрая е разбрал и че Сопли също знае.

— Той — каза бояджията, като помръдна брадичка към Ястреба — не иска да отдаде името си. Никой не може да се вмъкне оттам заедно с името си. Проходът е твърде тесен.

— Ти виждал ли си го?

— В тъмното, в съзнанието си. А това не е достатъчно. Аз искам да стигна там. Искам да го съзра. В реалния свят, със собствени очи. Какво ще стане, ако… ако умра и не успея да открия прохода, мястото? Повечето хора не го откриват, те даже не знаят, че съществува, само някои от нас имат силата. Но е трудно, понеже, за да стигнеш дотам, трябва да отдадеш силата си… Не ти остават думи. Не ти остават имена. Твърде трудно е да се справиш със съзнанието. А когато… умреш, съзнанието ти… също умира. — Той се запъваше всеки път при тая дума. — Аз не искам да зная, че мога да се върна. Искам да достигна дотам. Откъм страната на живота. Искам да живея, да бъда спасен. Мразя… мразя тази вода…