Пътят на кралете (том II)

Лирин изгледа Кал.

— Ако ме отпратиш, ще си ида.

— Не. Ела, щом настояваш. — Лирин доближи каретата и отвори вратичката. Това не беше гиздавата карета със златни украси, която ползваше Рошоне, а по-старата, кафявата. Кал се качи. Обзе го вълнение от малката победа, а също толкова и паника.

Щяха да се изправят лице в лице с Рошоне. Най-сетне.

Пейките бяха прекрасни. Червената им тапицерия беше по-мека от всичко, което Кал беше докосвал. Седна и се изненада от пружинирането. Лирин се настани срещу него и затвори вратата. Кочияшът изплющя с камшика по гърба на конете. Колата обърна и затрополи нагоре по пътя. Колкото и да беше мека седалката, пътуването мина с доста подскачане, от което зъбите на Кал тракаха. По-лошо беше, отколкото с каруца, а може и да се получи така заради бързината.

— Защо не искаше да знаем за това?

— Не бях сигурен, че ще отида.

— Какво друго би могъл да направиш?

— Да се махна. Да ви отведа в Карбрант и да се махна от този град, от това кралство и от злобата на Рошоне.

Кал замига от изненада. Никога не беше помислял за това. Изведнъж всичко сякаш се разшири. Неговото бъдеще се промени, сгъна се и се разгъна в съвършено нова форма. Татко, майка, Тиен… заедно с него.

— Наистина ли?

Лирин кимна отнесено.

— И да не идем в Карбрант, сигурен съм, че много алетски градове ще ни приемат добре. Повечето никога не са разполагали с лекар, който да се грижи за хората. Гледат да се справят с местни хора, които са придобили повечето си познания от разни суеверия или когато са работили по някой ранен чул. Бихме могли дори да се заселим в Колинар; аз съм достатъчно умел и мога да получа работа като помощник на някой тамошен лекар.

— Защо тогава не тръгваме? Защо не сме заминали?

Лирин се загледа през прозореца.

— Не знам. Би трябвало да заминем. Има смисъл. Разполагаме с пари. Тук не сме желани. Градоначалникът ни мрази, хората не ни вярват, самият Отец на Бурята, изглежда, е склонен да ни съсипе.

Имаше нещо в гласа му. Съжаление?

— Навремето много се постарах да замина — продължи Лирин по-тихо. — Но между сърцето на човек и дома му има връзка. Грижех се за тези хора, Кал. Израждах децата им, намествах костите им, лекувах раните им. През последните няколко години ти видя най-лошото у тях, но преди това времената бяха добри. — Обърна се към Кал и сплете пръсти. Каретата продължаваше да трополи. — Това са моите хора, синко. И аз съм техен. Те са моя отговорност сега, след като Уистиоу си отиде. Не мога да ги оставя на Рошоне.

— Дори, ако те харесват онова, което той прави?

— Особено по тази причина. — Лирин вдигна ръка към главата си. — Отче на Бурята, като го изговарям, звучи по-глупаво.

— Не. Разбирам го. Така мисля. — Кал сви рамене. — Предполагам, хмм, те все още идват при нас, когато нещо ги заболи. Оплакват се колко е противоестествено да се режат хората, обаче продължават да идват. Чудех се защо.