Пътят на кралете (том II)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том II)». Краткое содержание книги:
— Майко, виж — обади се Тиен. Късното следобедно слънце струеше през прозореца на подветрената страна на къщата и обливаше масата със светлина. — От тази страна камъчето проблясва в червено, обаче от другата е зелено.
— Може да е вълшебно — отговори Хесина. Парче след парче от дългокорена цопваха в тенджерата и всяко издаваше различен звук.
— Така трябва да е — рече Тиен. — Или си има духче. Духчетата живеят ли в скалите?
— Духчетата живеят във всички неща.
— Не могат да живеят във всички неща — намеси се Кал и пусна една обелка във ведрото в краката си. Погледна през прозореца; държеше под око пътя от града към имението на градоначалника.
— Могат — каза Хесина. — Духчетата се появяват, когато нещо се променя. Когато се появява страх или когато започва да вали дъжд. Те са сърцето на промяната и следователно, сърцето на всяко нещо.
— Този дългокорен — скептично рече Кал и го повдигна.
— Има духче.
— А ако го срежеш?
— Всяка част има духче. Само че по-дребно.
Кал се свъси и заразглежда кореноплодното. Дългокорените растяха в пукнатини в камъка, където се събираше вода. Имаха слаб минерален вкус, но се отглеждаха лесно. Напоследък семейството имаше нужда от храна, която не струва много пари.
— Значи ядем духчета — заяви Кал.
— Не, ние ядем корените.
— Когато ни се налага — намеси се Тиен с гримаса.
— А духчетата? — настоя Кал.
— Те са освободени. Да се върнат, където живеят духчетата.
— Аз имам ли духче? — попита Тиен и сведе поглед към гърдите си.
— Ти имаш душа, миличък. Ти си личност. Но отделните ти телесни части може би имат духчета. Съвсем дребнички.
Тиен ощипа кожата си, сякаш опитваше да накара малките духчета да излязат.
— Лайно — изтърси Кал.
— Кал! — сгълча го Хесина. — Не се говори така на масата.
— Лайно — заинати се Кал. — То има ли духче?
— Предполагам, че има.
— Лайнено духче — обади се Тиен и се разкикоти.
Майка им продължи да реже.
— Защо изведнъж почна да задаваш такива въпроси?
Кал сви рамене.
— Аз просто… Не знам. Защото така.
Напоследък се замисляше как работи светът, какво ще прави с мястото си в него. Другите момчета на неговата възраст не мислеха за своето място в света. Повечето знаеха какво ще им донесе бъдещето. Полска работа.
Кал обаче имаше избор. През последните няколко месеца най-сетне беше избрал. Ще бъде войник. Вече беше на петнадесет години и можеше да се запише доброволец, когато отново в града дойдат да набират войници. Намерението му беше да направи точно това. Без повече колебания. Ще се научи да се бие. Край. Нали така.
— Искам да разбера — каза той. — Просто искам всичко да има смисъл.
Майка му се усмихна, като чу тези думи. Беше облечена в кафява работна дреха, косата й беше прибрана на опашка и скрита под жълта забрадка.
— Какво? — поиска да узнае Кал. — Защо се усмихваш?
— Ти просто искаш всичко да има смисъл?
— Да.
— Добре. Следващия път, когато в града дойдат ардентите да горят молитви и да съветват хората как да Напреднат в своите Призвания, ще им предам съобщението. А дотогава продължавай да белиш корени.
Кал въздъхна, но я послуша. Пак погледна през прозореца и едва не изтърва корена от изненада. Каретата. Слизаше по пътя от господарската къща. Обзе го нервно нетърпение. Беше планирал, беше мислил, но сега, когато дойде време да действа, му се щеше да си седи и да бели корени. Щеше да има и друг случай, сигурно…
Не. Изправи се и опита да прикрие нетърпението в гласа си.
— Отивам да се поизплакна — рече той и показа покритите си с крем пръсти.
— Да беше измил корените, преди да ги белиш, както ти казах — отбеляза майка му.
— Знам — отговори Кал. Дали въздишката му на съжаление не прозвуча изкуствено? — Може просто да измия всички сега.
Хесина не отговори и той събра останалите корени, стигна до вратата с разтуптяно сърце и излезе навън във вечерната светлина.
— Виж — обади се Тиен зад гърба му — от тази страна е зелено. Не мисля, че това е духче, майко. От светлината е. Кара камъчето да се променя…
Вратата рязко се затвори. Кал остави корените и се втурна по улиците на Огнекамък покрай хора, които режеха дърва, жени, които изхвърляха мръсна вода, старци, които седяха на стъпалата и наблюдаваха залеза. Поуми ръце в едно буре с дъждовна вода, но не спря, докато ги отръскваше. Претича край къщата на Маброу Свинаря, край общинската вода — голямата яма, изкопана в центъра на града за събиране на дъждовна вода — и край ветровала, стръмния хълм, който бранеше града от бури.