Кралят на исковете

— Чакай първо да ги наемем.

Ако Клей бе липсвал някому в СОЗ, то не си личеше от пръв поглед. Дори вярната мис Глик беше твърде погълната от телефонни разговори, за да му зададе обичайния си въпрос: „Къде ходиш?“ На бюрото му имаше налепени дузина съобщения — всичките излишни, понеже вече нищо нямаше значение. Гленда беше на конференция в Ню Йорк и както обикновено отсъствието й означаваше по-дълги обедни почивки и повече болнични за персонала. Клей набързо състави молбата си за напускане и й я прати по електронната поща. При затворена врата той напълни две куфарчета с личните си вещи, като съзнателно остави разни стари книги и други неща, към които някога бе сантиментално привързан. Винаги можеше да се върне за тях, макар нещо отвътре да му казваше, че няма да го направи.

Бюрото на Родни беше в една тясна ниша заедно с бюрата на още двама стажанти.

— Можеш ли да ми отделиш минутка? — попита го Клей.

— Май не — отвърна Родни, като едва повдигна глава от купчината доклади пред себе си.

— Има важен обрат по делото на Текила Уотсън. Няма да ти отнема повече от минута.

Родни с неохота забучи химикалката зад ухото си и последва Клей в кабинета му, където лавиците бяха вече опразнени. Клей заключи вратата.

— Напускам — започна той почти шепнешком.

Двамата разговаряха в продължение на близо час, докато Макс Пейс чакаше нетърпеливо в джипа, паркиран незаконно до бордюра. Когато Клей се появи на входа с две обемисти адвокатски куфарчета, Родни го следваше по петите, помъкнал трето куфарче и издута пазарска торба. Той скочи в колата си и изчезна, а Клей се качи в джипа.

— С нас е — съобщи той.

— Не може да бъде!

В офиса на Кънетикът Авеню ги очакваше консултант по вътрешно оформление, нает от Макс. На Клей му бяха показани каталози на видимо скъпа канцеларска мебел, която съвсем случайно се намирала на склад и можела да бъде доставена до двайсет и четири часа. Всичко клонеше към най-горния сегмент на ценовата гама. От Клей се очакваше само да подпише поръчката, което и стори.

В момента инсталираха офисна телефонна централа. След като декораторът си тръгна, пристигна консултант по компютърни мрежи. В един момент Клей се улови, че харчи пари с такава скорост, та чак се запита дали е изстискал достатъчно от Макс.

Малко преди пет следобед Макс излезе от един прясно боядисан кабинет и мушна мобилния телефон в джоба си.

— Преводът е пристигнал — каза той на Клей.

— Петте милиона?

— Точно така. Вече си милионер.

— Изчезвам — обяви Клей. — До утре.

— Къде отиваш?

— Никога повече не ми задавай този въпрос, става ли? Не си ми началник. И престани да ме следиш. Разбрахме се.

Клей извървя няколко преки по Кънетикът Авеню, като се блъскаше в следобедната тълпа, усмихваше се глупаво и изобщо не усещаше тротоара под краката си. Пое по Седемнайсета улица, докато стигна Огледалото и Уошингтън Монюмънт, където орди ученици се тълпяха за групови снимки. Зави надясно през Конститюшън Гардънс, мина покрай паметника на ветераните от Виетнам, спря до един павилион, купи си две евтини пури, запали едната и продължи към Линкълн Мемориъл, където дълго седя на една пейка, загледан през парковете към Капитолия.