Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Добре, ще се погодим — каза Джуниъс. — Ще му викаме Роби. Роби е доста по-кратко от Робърт, прав ли съм?
Той често правеше отстъпки на Якоб, защото, макар и не много усърдно, Якоб се бореше срещу паяжините, които се плетяха около него. И от време на време в изблик на благороден гняв прочистваше къщата.
Роби растеше вечно замислен. Той следваше по петите двамата мъже и слушаше техните разговори. Джуниъс никога не се държеше с него като с дете просто защото не знаеше как човек трябва да се държи с едно дете. Ако Роби кажеше нещо, двамата го изслушваха внимателно и включваха казаното в своя разговор или дори го използуваха като стимул за обстойни проучвания. За един следобед те бяха в състояние да проследят сума проблеми. И по няколко пъти на ден нападаха енциклопедията на Джуниъс.
Един огромен чинар беше пуснал клон над потока в ливадата и на тоя клон обикновено седяха тримата, като мъжете провесваха крака във водата и ровеха с пръсти пясъка, а Роби отчаяно се мъчеше да им подражава. Да докоснеш водата — това за него означаваше, че си голям мъж. По това време и Якоб вече беше захвърлил обувките, а колкото до Роби, той никога не бе носил нищо на краката си.
Техните разговори напомняха научни дискусии. Детският говор беше чужд на Роби, който изобщо не беше чувал такъв говор. В същност те не разговаряха, а оставяха семето на мисълта да покълне от само себе си, а после наблюдаваха с почуда как кълнът расте и се разклонява. И се изненадваха на чудноватите плодове, които техният разговор даваше, защото те не насочваха в определена посока мисълта си, не я подкастряха, нито пък я подпираха с пръти, както мнозина правят.
Така си седяха тримата на тоя клон. Дрехите им — същински парцали, косите им — окастрени само отпред, колкото да не им падат в очите. Двамата мъже бяха пуснали дълги бради. Те наблюдаваха водните кончета по повърхността на вирчето под себе си, вирче, което немирните пръсти на краката им бяха направили по-дълбоко. Огромният чинар над тях шушнеше леко от вятъра и сегиз-тогиз пускаше по някое кафяво листо, сякаш пускаше носна кърпичка. Роби беше вече на пет години.
— Според мен чинарът е хубаво дърво — отбеляза той, когато един лист падна в скута му.
Якоб взе листа и обели ципицата му.
— Да — съгласи се той, — и все търси вода. Хубавото обича водата, а лошото е все сухо.
— Чинарът расте голям и хубав — обади се Джуниъс. — Струва ми се, че онова, което е хубаво и добро, трябва да бъде много голямо, за да оцелее. Дребните добри твари винаги биват унищожавани от дребни зли твари. Голямото животно рядко бива отровно или коварно. Ето защо в човешкото съзнание голямото е свързано с доброто, а малкото със злото. Разбираш ли за какво става дума, Роби?
— Да — отвърна Роби, — разбирам. Например слоновете.
— Слоновете често биват зли, но в нашите представи те са кротки и добри.
— Ами водата — намеси се Якоб. — За водата разбра ли?
— Не, не разбрах.
— Но аз разбрах — вмъкна Джуниъс. — Искаш да кажеш, че водата е семето на живота. От трите елемента водата е сперматозоидът, земята — утробата, а слънчето — калъпът, формата на растежа.
Така двамата учеха Роби на разни врели-некипели.
Хората от Небесните пасбища бягаха от Джуниъс Молтби като от чума след смъртта на жена му и на двете момчета. Но одумките за неговото коравосърдечие взеха такива размери, че накрая паднаха от собствената си тежест и почти се забравиха. И все пак, макар хората от долината да забравиха, че Джуниъс си беше чел книги, докато децата му умираха, той се превръщаше в проблема за тях, която те не можеха да забравят. Тук, в тази плодородна долина, той живееше като последен бедняк. Докато други семейства кътаха парици, купуваха фордове и радиоапарати, прокарваха си електричество и два пъти седмично ходеха на кино в Монтерей или Салинас, Джуниъс изпадаше все повече и повече и ходеше в дрипи като дивак. Съседите се възмущаваха от бурените, в които тънеше хубавата земя около потока, от неокастрените овошки, от рухналата сграда. Жените мислеха с погнуса за занемарената му къща с немити прозорци и осеян с боклуци двор. И мъже, и жени се отвращаваха от безделието му и от липсата на всякакво честолюбие у него. Някое време те го навестяваха, като се надяваха с примера си на спретнати хора да го измъкнат от калта. Но той ги приемаше — естествено и дружелюбно — като равни. И ни най-малко не се срамуваше от немотията и от дрипите си. Лека-полека съседите започнаха да се отнасят към него като към прокажен. Никой вече не минаваше по частния път, който водеше към къщата му. Хората просто го изключиха от приличното общество и негласно решиха да не го приемат, ако рече да отиде някъде на гости.