Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Добре ли си, миличко?
Никакъв отговор. Хелън издърпа много тихо резето и влезе в стаята. Един от дъбовите пръти беше прерязан и Хилда я нямаше. За миг Хелън остана неподвижна пред отворения прозорец, вперила тъжен поглед в тъмната нощ. После лицето й пребледня, но тя стисна устни — израз на старата й упоритост и издръжливост. Върна се машинално в дневната. Качи се на един стол, отключи шкафа с пушките и взе една.
Доктор Филипс седеше до Хелън Ван Девънтър в кабинета на следователя. Той трябваше да бъде тук като лекар, който се е грижил за малката, но наред с това докторът смяташе, че неговото присъствие ще помогне на Хелън да не се страхува. Тя обаче нямаше вид на уплашена. Макар и обзета от жестока, едва ли не дива скръб, Хелън изглеждаше издръжлива като морска скала, вечно връхлитана от вълните.
— И вие очаквахте това, така ли? — питаше следователят. — Допускахте, че може да се случи такова нещо?
Доктор Филипс погледна неспокойно към Хелън и се прокашля.
— Тя беше мой пациент още от раждането си. При такава болест би могла да извърши самоубийство или убийство в зависимост от обстоятелствата. От друга страна, би могла да си живее съвсем безобидно. Цял живот да не извърши необмислена постъпка. Невъзможно беше да се определи категорично, нали разбирате?
Следователят подписваше документите.
— Извършила го е по най-зверски начин. Разбира се, момичето е било невменяемо, тъй че е безпредметно да търсим мотивите. Те може да се крият в съвсем незначителни неща. Но да извършиш такова нещо, е ужасно. Естествено, тя не е съзнавала това. Главата й в реката, а до нея пушката. Безспорно самоубийство. Извинете, че говоря така пред вас, госпожо Ван Девънтър. Представям си какъв ужас сте изживели, когато сте я намерили.
На излизане от съда докторът подкрепяше Хелън по стълбите.
— Имате невъзможен вид — кресна той. — Сякаш отивате на гилотината. Казвам ви, така е по-добре. Няма защо да страдате толкова.
Хелън не вдигна поглед към него.
— Сега зная. Сега вече зная какво ме очаква — каза тихо тя. — Зная онова, което винаги съм подозирала. И аз имам сили да издържа, докторе. Не се безпокойте за мен.
6
Джуниъс Молтби беше дребен млад човек с прилично образование, от добро, културно семейство. Когато баща му фалира и умря, Джуниъс попадна на чиновническа служба, от която не можа да се откъсне цели десет години, колкото и да се бореше срещу нея.
След работа Джуниъс се прибираше в мебелираната си квартира, приглаждаше възглавничките на голямото кресло и прекарваше вечерите в четене. За него произведенията на Стивънсън бяха, кажи-речи, най-хубавото нещо в английската литература: той непрекъснато препрочиташе „Пътувания с едно магаре“.
Една вечер, наскоро след тридесет и петия си рожден ден, Джуниъс припадна на стълбите на пансиона, в който живееше. Когато се свести, за първи път забеляза, че диша трудно и не му достига въздух. И се запита откога ли е това нещо. Лекарят, с когото се посъветва, беше любезен и дори го обнадежди.
— В никакъв случай не сте толкова зле, че да не може да се оправите — каза той. — Но непременно трябва да изведете тези дробове от Сан Франциско. Останете ли тук в тая мъгла, няма да живеете и година. Нужен ви е топъл и сух климат.
Разклатеното му здраве изпълни Джуниъс със задоволство, защото скъса връзките, който самият той не бе в състояние да пререже. Джуниъс имаше петстотин долара — не че пестеше, а просто беше забравил да ги похарчи. „С такава сума — каза си той — или ще оздравея и ще започна нов живот, или ще умра и всичко ще се свърши веднъж за винаги.“
Един колега му каза за топлата за̀ветна долина, наречена Небесните пасбища, и Джуниъс незабавно замина за там. Това име му хареса. „То или е знак, че няма да живея — помисли си той, — или пък е хубав символичен заместител на смъртта.“ Струваше му се, че това име означава нещо много скъпо за него и той се зарадва, защото през изтеклите десет години нищо на тоя свят не му беше скъпо.
В Небесните пасбища се намериха няколко семейства, готови да приемат наематели. Джуниъс обходи всичките и накрая реши да се настани във фермата на вдовицата Куейкър. Тя се нуждаеше от пари, а освен това той щеше да живее самостоятелно в пристройка, отделена от къщата. Госпожа Куейкър имаше две малки момчета и държеше работник, който обработваше фермата.