Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Когато всички бяха погребани, Джуниъс седна пак край потока и препрочете няколко страници от „Пътувания с едно магаре“. Инатът на Свенливко го поразвесели. Кой друг освен Стивънсън би могъл да кръсти едно магаре Свенливко?
Една от съседките го привика и взе да го ругае така жестоко, че той се смути и престана да я слуша. Сложила ръце на кръста, тя го убиваше с погледа си. После му донесе в къщата бебето, мъжко, и го тикна в ръцете му. Когато се обърна от портата, видя го да се мае с ревящото зверче в ръце. Той просто се чудеше къде да го сложи.
Хората от долината разправяха най-различни истории за Джуниъс. Понякога изпитваха към него онази ненавист, с която трудовите хора се отнасят към ленивците, други път му завиждаха на мързела, а често пъти го и съжаляваха, защото бе толкова объркан човек. Но никой в долината не си даваше сметка, че той е щастлив.
Разправяха как по съвет на лекаря Джуниъс купил коза, за да има мляко за бебето. Той нито се заинтересувал за пола на животното, нито казал за каква цел му е нужно. Когато му го довели, погледнал отдолу и попитал съвсем сериозно:
— Това животно нормално ли е?
— Разбира се — рекъл стопанинът.
— Но не трябва ли да има между задните крака нещо като торба? За млякото де.
Хората от долината умираха от смях, когато разказваха за тази случка. След това му доведи коза, а не козел, но Джуниъс се въртял около нея цели два дни, без да получи и капка мляко. Тогава решил, че козата е дефектна и искал да я върне, ала продавачът му показал как да я дои. Някои говореха, че Джуниъс държал бебето под козата и го карал да суче направо от вимето й, но това не беше вярно. Истината е, че никой в долината не знаеше как той е отгледал детето.
Един ден Джуниъс отиде в Монтерей и нае един стар немец да му помага на фермата. Предплати му пет долара и повече пари немецът не видя. След две седмици ратаят го удари на такъв мързел, че можеше да съперничи на стопанина. Двамата се курдисваха някъде и започваха да обсъждат въпроси, които ги интересуваха и озадачаваха: как цветята добиват един или друг цвят, има ли символика в природата, къде се е намирала Атлантида, как инките са погребвали мъртвите.
Напролет засадиха картофи, късно, разбира се, и без да ги посипят с пепел, за да ги предпазят от паразити. Посадиха също боб, царевица и грах, наглеждаха ги известно време, после ги забравиха. Бурени покриха всичко. Беше нещо обикновено Джуниъс да се зарови в гъстак от слез и да се появи с някоя скапана краставица. Той вече не се обуваше, защото обичаше да усеща топлата земя под нозете си и защото нямаше обувки.
Следобед Джуниъс разговаряше надълго и нашироко с Якоб Шуц.
— Знаеш ли — говореше той, — когато децата умряха, стори ми се, че съм достигнал върха на ужаса. После, докато си мислех това, ужасът се превърна в скръб, а скръбта премина в тъга. Изглежда, не съм познавал много добре нито жена си, нито децата. Може би защото те бяха твърде близо до мен. Странно нещо е това да знаеш, да познаваш. То не е нищо друго освен вникване в подробностите. Има различно устроени умове, едни виждат надалеч, други — наблизо. Аз никога не съм бил способен да виждам нещата около себе си. За Партенона, например, знам много повече, отколкото за собствената си къща. — Изведнъж лицето му сякаш трепна от вълнение и очите му заблестяха. — Якоб, ти виждал ли си фриза на Партенона, поне на картина?
— Да, и много ми харесва — отвърна Якоб.
Джуниъс сложи ръка върху коляното на ратая си.
— Тези коне! — възкликна той. — Тези божествени коне, устремени към някакво небесно пасбище. Тези пламенни, изпълнени с достойнство младежи, тръгнали да празнуват някакъв нечуван празник. Чудя се как е възможно човек да знае в какво се изразява щастието на коня. Но този скулптор явно е знаел това, иначе не би ги изваял така.
Тъй я караха те. Джуниъс никога не можеше да се задържи на една тема. Често пъти двамата оставаха гладни, защото, като дойдеше време за вечеря, не можеха да намерят някой полог в треволяка.
Синът на Джуниъс се казваше Робърт Луис. Джуниъс помисли, помисли, па му даде това име, но Якоб се възпротиви, според него това било литературна превзетост.
— Момчетата трябва да се именуват като кучетата — настояваше той. — Една сричка е предостатъчна. Дори само Робърт е прекалено дълго. — И Якоб почти успя да се наложи.