Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Топлият климат оказа благотворно влияние върху дробовете на Джуниъс. За една година той се освежи и наддаде на тегло. Във фермата се чувствуваше спокоен и щастлив, но най-много го радваше това, че мързелува и от десетте години канцеларска работа няма и помен. Рядката му русолява коса растеше невчесана; носеше очилата на върха на ръбестия си нос, понеже зрението му се беше подобрило и само навикът да усеща очилата си на носа го караше да ги носи. От сутрин до вечер държеше в устата си някаква клечица — навик, който добиват само най-ленивите и най-склонни към размисъл хора. Годината, в която здравето му укрепна, беше 1910.
През 1911 госпожа Куейкър започна да се тревожи: какво ли я одумват съседите? Замислеше ли се над факта, че има за наемател ерген, тя ставаше неспокойна и нервна. Когато вече не можеше да има никакви съмнения, че Джуниъс е оздравял, вдовицата му изповяда тревогите си. И той веднага и с удоволствие се ожени за нея. Сега Джуниъс имаше дом и златно бъдеще, защото младоженката, госпожа Молтби, притежаваше пасище от двеста акра на хълма и пет акра край реката, засадени с овошки и зеленчуци. Джуниъс се разпореди да му изпратят креслото с подвижната облегалка и великолепната репродукция на Веласкесовия „Кардинал“. Той виждаше бъдещето си като приятен слънчев следобед.
Госпожа Молтби незабавно се освободи от работника и се опита да впрегне в работа мъжа си; но се натъкна на съпротива, която я смути най-вече с това, че нямаше твърди позиции, по които да удари. Докато се възстановяваше, Джуниъс не само свикна с безделието, но то започна да му харесва. Той обикна долината и фермата, но ги обичаше такива, каквито бяха; нямаше никакво желание да засажда нещо ново или да изкоренява непотребното. Един ден госпожа Молтби му тикна мотика в ръката и го накара да работи в зеленчуковата градина, но, както можеше да се очаква, след няколко часа го свари да си кисне краката в потока сред ливадата и да чете джобното издание на „Отвлечени“. Той й се извини, не знаел как се е случило тъй. И това беше самата истина.
В началото тя го гълчеше за мързела му и за одърпания му вид, но не след дълго той разви у себе си способността да не обръща никакво внимание на думите й. Да й обръщам внимание, когато тя не се държи като дама, значи да се държа невъзпитано, разсъждаваше той. Все едно да се вторачваш в сакат човек. А госпожа Молтби, след като се бори известно време с неговата неосезаема съпротива, започна да се сополиви и да ходи невчесана.
Между 1911 и 1917 семейство Молтби обедня много. Джуниъс просто нямаше желание да се грижи за фермата. Наложи се да продадат няколко акра от пасището, за да могат да се изхранят и пооблекат, но дори след продажбата пак нямаха достатъчно за ядене. Немотията се курдиса по турски на фермата и семейството съвсем оголя. Нови дрехи те изобщо не бяха виждали, затова пък Джуниъс се снабди отнякъде с произведенията на Дейвид Грейсън5. Облечен само с дочен комбинезон, той по цял ден седеше под чинарите край потока сред ливадата и четеше „Приятни приключения“. Понякога ги четеше и на жена си и двамата си сина.
В началото на 1917 госпожа Молтби разбра, че ще има бебе, а по-късно същата година военновременната грипна епидемия удари жестоко семейството. В лапите й попаднаха едновременно двете момченца, може би защото бяха недохранени. В течение на три дни къщата сякаш бе претъпкана с пламнали от треска дечица, които с нервни пръсти се държаха за живота, стискайки покривките си. Три дни момченцата се бориха безпомощно, а на четвъртия и двете умряха. Майка им не разбра това, защото бе отделена от тях, а съседите, които идваха да помагат в къщата, не бяха нито толкова корави, нито толкова жестоки, че да й го кажат. Когато започнаха родилните мъки, грипът удари и нея и я довърши, преди да е видяла бебето си.
Съседките, които помагаха при раждането, разправяха после на цялата долина как Джуниъс Молтби си четял книги край потока, докато жена му и децата му умирали. Но това беше само част от истината. В деня, когато момчетата се разболяха, той си киснеше краката в потока, защото не знаеше, че са се разболели, но след това сновеше като замаян между двете легла и разказваше разни врели-некипели на умиращите деца. На по-голямото обясняваше как се обработват диамантите, а на другото разкриваше древния произход, красотата и символиката на свастиката. Едното умря, докато му четеше втората глава от „Острова на съкровищата“, и той разбра какво се е случило едва когато изчете главата и вдигна поглед от книгата. През тези дни той беше крайно объркан. Даваше от себе си единственото, което можеше да предложи, но то не можеше да помогне. Той предварително знаеше това и така трагедията ставаше за него още по-ужасна.
5
Дейвид Грейсън — псевдоним на Рей Станард Бейкър (1870–1946), биограф и есеист, редактирал архивите на президента Уилсън, а в 1940 г. получава наградата „Пулицър“ за осемтомната му биография. Споменатото тук произведение е писано в 1907 г. като част от поредица студии на селския живот в САЩ: „Приключения на приятелството“, „Приключения на разбирателството“ и др. (1910–1936)