Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Клер отново се заема с рисунката. Отказала се е да ме разпитва за нашето бъдеще. Вместо това ме пита:
— От какво те е страх, Хенри?
Въпросът ме изненадва и се налага да се замисля.
— От студа — отговарям. — Страх ме е от зимата. Страх ме е от полицията. Страх ме е, докато пътешествам, да не се озова на погрешно място и в погрешно време, да не ме блъсне кола и да не ме пребият. Страх ме е да не се залутам във времето и после да не мога да се върна. Страх ме е да не загубя теб.
Клер се усмихва.
— Как ще ме загубиш? Аз няма да ходя никъде.
— Притеснявам се да не ти омръзне да се примиряваш, че не можеш да разчиташ на мен, и да ме изоставиш.
Клер отмества скицника. Аз сядам.
— Няма да те изоставя — заявява тя. — Макар че ти постоянно ме изоставяш.
— Но не защото искам.
Клер ми показва рисунката. Виждал съм я и преди, закачена е над масата в ателието на Клер у нас, където тя работи. На рисунката изглеждам умиротворен. Клер я подписва и понечва да сложи и датата.
— Недей — спирам я аз. — На рисунката няма дата.
— Така ли?
— Виждал съм я и преди. На нея няма дата.
— Добре тогава. — Клер трие с гумата датата и вместо нея написва „Полска чучулига“. — Готово. — Гледа ме озадачено. — Случвало ли ти се е някога да се върнеш в настоящето си и нещо да се е променило? В смисъл, ами ако ей сега напиша дата върху рисунката? Какво ще стане?
— Не знам. Опитай — предлагам й, защото ме гризе любопитство. Клер изтрива думите „Полска чучулига“ и пише „11 септември 1988 г.“
— Готово — заявява тя, — не беше трудно.
Гледаме се озадачени. Клер се смее.
— И да съм нарушила пространствено-временния континуум, не е много очевидно.
— Ще ти съобщя, ако току-що заради теб е избухнала Третата световна война. — Усещам, че ме побиват тръпки. — Май тръгвам, Клер.
Тя ме целува и аз изчезвам.
Четвъртък, 13 януари 2000 година
(Хенри е на 36 години, Клер — на 28)
Хенри: След вечеря още си мисля за рисунката на Клер, затова отивам в ателието й да я видя. Клер сега работи върху грамадна скулптура от мънички късчета морава хартия — прилича на кръстоска между мъпет и птиче гнездо. Заобикалям я внимателно и заставам пред работната маса. Рисунката я няма.
Клер също влиза в ателието с цяло кълбо абака.
— Ей! — Тя го хвърля на пода и идва при мен. — Какво има?
— Къде е рисунката, която беше окачена тук? На която съм аз.
— Ъъъ? О, не знам. Може би е паднала. — Клер се пъха под масата и казва: — Не я виждам. А, чакай, ето я. — Излиза изпод масата, хванала с два пръста рисунката. — Уф, цялата е в паяжини.
Клер ги маха и ми подава рисунката. Аз я оглеждам. Пак няма дата върху нея.
— Какво е станало с датата?
— Каква дата?
— Ти написа датата отдолу, ето тук. Под името си. Както гледам, си я изрязала.
Клер се смее.
— Добре, де. Признавам си. Изрязах я.
— Защо?
— Стреснах се от думите ти за Третата световна война. Започнах да си мисля — ами ако не се срещнем в бъдещето, само защото съм решила да си направя този експеримент?
— Радвам се, че си я махнала.
— Защо?
— Не знам. Но се радвам.
Двамата се гледаме, после Клер се усмихва, аз свивам рамене и всичко приключва. Но защо ли ми се струва, че почти се е случило нещо невъзможно? Защо изпитвам такова облекчение?
Коледа, едно
(Да се блъскаш с все една и съща кола)
Събота, 24 декември 1983 година
(Хенри е на 40 години, Клер — на 17)
Хенри: Мрачен зимен следобед е. Аз съм в сутерена на къщата в „Полска чучулига“, в Читалнята. Клер ми е оставила нещо за ядене: печено телешко и сирене върху филии пълнозърнест хляб с горчица, една ябълка, четвъртинка мляко и цяла пластмасова кутия коледни курабийки, таралежки, ореховки с канела и сладки с фъстъчено масло, между които има и шоколадови бонбони. Облечен съм в любимите си джинси и тениска със „Секс Пистълс“ отпред. Би трябвало да се чувствам щастлив, а не съм: Клер ми е оставила и днешен брой на „Саут Хейвън Дейли“ с дата 24 декември 1988 година. Коледа. Тази вечер двайсет и пет годишното ми Аз ще пие в клуб „Гет Ми Хай“ в Чикаго, докато се свлека от стола на пода и се озова в болница „Мърси“, където ще ми промият стомаха. Навършват се деветнайсет години от смъртта на мама.