Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Седя притихнал и си мисля за нея. Странно е как паметта ни подвежда. Ако трябваше да се осланям на детските си спомени, онова, което щях да знам за мама, щеше да е избледняло и нетрайно, с няколко ярки открояващи се мига. Когато бях на пет години, я слушах в „Лулу“ в Лирическата опера. Помня как татко седеше до мен и в края на първото действие се усмихна неописуемо радостен на мама. Помня как седях до мама в „Оркестра Хол“ и гледах как татко свири Бетховен под диригентството на Булез. Помня как веднъж ми разрешиха да вляза в хола, където мама и татко имаха гости, и да изрецитирам „Тигре, тигре“ на Блейк под съпровода на все по-силни звуци — бях на четири години и след като млъкнах, мама ме грабна в обятията си и ме нацелува, а всички изръкопляскаха. Тя беше с тъмно червило и аз настоях да си легна със следите от него по бузата. Помня как мама седеше на една пейка в парка „Уорън“, а татко ме люлееше на люлката и мама ту се приближаваше, ту пак се отдалечаваше.
Едно от най-хубавите и най-болезнените неща на това да пътешествам във времето е възможността да виждам мама жива. Дори няколко пъти съм разговарял с нея, казвал съм й съвсем общи неща от рода на „Днес времето е много гадно, нали?“ Отстъпвам й място в метрото, вървя след нея в супермаркета, гледам я как пее. Навъртам се пред апартамента, където татко и досега живее, наблюдавам ги как двамата, понякога с невръстното ми Аз, отиват на разходка и ходят на ресторант или на кино. Това става през шейсетте години, и двамата са елегантни блестящи млади музиканти, на които всичко тепърва им предстои. Неописуемо щастливи са, върви им по вода и те направо греят от радост. Когато се срещаме, ми махат, мислят си, че живея някъде наблизо и често се разхождам, вероятно смятат, че съм странно подстриган и възрастта ми тайнствено се променя, така че ту се подмладявам, ту изглеждам по-стар. Веднъж чух как татко се чуди дали не съм болен от рак. И досега се изумявам, задето изобщо не се досеща, че мъжът, когото толкова често е срещал в ранните години на своя брак, е неговият син.
Виждам и мама с мен. Ту е бременна, ту ме донасят вкъщи от родилния дом, ту тя ме води с бебешката количка в парка и докато седи, запаметява партитури, като напява тихо, размахва леко ръка, прави ми физиономии или люлее пред лицето ми играчки. Понякога се разхождаме, хванати за ръце, и се любуваме на катериците, на автомобилите, на гълъбите, на всичко, което се движи. Облечена е в шлифер и панталони до глезените, на краката носи мокасини. Косата й е черна и късо подстригана, мама е с изразително лице, пълни устни и големи очи — прилича на италианка, но всъщност е еврейка. Ходи дори до химическото чистене с червило, очна линия, туш за мигли, руж и молив за вежди. Татко си е същият, както винаги, висок, слаб, скромно облечен, обича шапките. Различно е само лицето му. Той е много щастлив. Двамата често се докосват, държат се за ръце, вървят в крак. На плажа и тримата сме с еднакви слънчеви очила и на главата ми се мъдри смешна синя шапка. Всички се печем, намазани с бебешко масло. Пием ром с кока-кола и хавайски пунш.
Звездата на мама изгрява. Учила е при Йехан Мек и Мари Дьолакроа и те внимателно са я направлявали по пътя на славата, после тя изпълнява малки, но бляскави партии, с които привлича вниманието на Луис Бехар в Лирическата опера. Дублира Линея Уейвърли в „Аида“. После е избрана да изпълни Кармен. Забелязват я и от други опери и не след дълго започваме да обикаляме света. Мама прави записи на Шуберт за „Дека“, Верди и Курт Вейл за „ЕМИ“ и ние заминаваме за Лондон, Париж, Берлин, Ню Йорк. Помня само безкрайната върволица от хотелски стаи и самолети. Изпълнението й в центъра „Линкълн“ се излъчва по телевизията, гледам я заедно с баба и дядо в Мънси. На шест години съм и направо не мога да повярвам, че образът в черно-бяло върху екрана е мама. Тя пее в „Мадам Бътерфлай“.
Мама и татко смятат след края на сезона 1969–1970 година в Лирическата опера да се преместят във Виена. Татко заминава на прослушване във филхармонията. Звънне ли телефонът, се обажда или чичо Иш, импресариото на мама, или някой от звукозаписните компании.
Чувам как вратата в горния край на стълбите се отваря и после се затваря, след това и стъпки, които слизат бавно. Клер чука тихо четири пъти и аз махам стола с права облегалка, с който съм подпрял вратата. По косата на Клер още има сняг и бузите й са поруменели. Тя е на седемнайсет години. Обвива ръце около врата ми и ме прегръща развълнувана.
— Честита Коледа, Хенри! — казва ми. — Страхотно е, че си тук!