Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Целувам я по бузата, с веселото си настроение и суетене Клер е разсеяла тежките ми мисли, но усещането за тъга и загуба си остава. Прокарвам длани по косата й и върху тях остава сняг, който веднага се разтопява.
— Какво има? — Клер оглежда храната, до която не съм се докоснал, и е озадачена от безрадостното ми държане. — Цупиш се, защото няма майонеза ли?
— Ей! Замълчи! — Сядам на счупения фотьойл с подвижна облегалка и Клер се смества до мен. Прегръщам я през раменете. Тя слага ръка от вътрешната страна на бедрото ми. Махам я и я стискам в дланта си. Студена е. — Разказвал ли съм ти някога за мама?
— Не.
Клер е цялата в слух, винаги е изгаряла от нетърпение да чуе какво ще й разкажа за живота си. Датите в Списъка стават все по-малко, двете години раздяла приближават с шеметна скорост и дълбоко в себе си Клер е убедена, че ще ме открие в реалното време само ако споделя някои факти. Тя, разбира се, не може да ме намери, защото аз не желая да й разказвам каквото и да било.
Двамата изяждаме по една курабийка.
— Добре де. Едно време имах майка. Имах и баща и те бяха страшно влюбени един в друг. И всички бяхме доста щастливи. И двамата бяха наистина страхотни в своето поприще, особено мама, и пътувахме къде ли не — гледахме хотелските стаи по света. Наближаваше Коледа…
— Коя година?
— Годината, когато бях на шест. Беше сутринта преди Коледа, татко беше във Виена, защото се канехме скоро да се пренесем там и той беше отишъл да търси жилище. Уговорката беше татко да пристигне на летището, а ние с мама да отидем да го вземем и оттам да продължим към баба, където да караме празниците. Беше сива снежна утрин, улиците бяха покрити с пластове лед, по които още не бяха нахвърляли сол. Мама беше припряна шофьорка. Мразеше магистралите, не й се ходеше на летището и се беше съгласила, само защото наистина така бе най-разумно. Станахме рано и натоварихме багажа в колата. Аз бях облечен със зимно яке, бях с плетена шапка, ботушки, джинси, пуловер, бельо, вълнени чорапи, които ми бяха малки, и ръкавици с един пръст. Мама беше облечена цялата в черно, което по онова време беше по-необичайно, отколкото сега.
Клер пийва мляко направо от опаковката. Оставя следа от червило с цвят на канела.
— Каква кола?
— Бял форд феърлейн, модел шейсет и втора година.
— Какво представлява?
— Провери сама. Беше здрав като танк. С перки отстрани. Мама и татко го обичаха, свързваха го с много неща. И така, качихме се на колата. Аз се наместих на предната седалка, и двамата с мама затегнахме предпазните колани. И потеглихме. Времето беше наистина ужасно. Не се виждаше нищо, вентилацията в автомобила не бе от най-добрите и стъклата постоянно бяха запотени. Минахме по плетеницата квартални улички и оттам излязохме на магистралата. Беше вече след часа пик, но заради времето и празниците в движението цареше пълен хаос. Затова пъплехме някъде с двайсет и пет — трийсет километра в час. Мама караше само в дясното платно, вероятно не искаше да сменя платната заради лошата видимост или защото скоро щяхме да стигнем отбивката за летището. Бяхме зад един камион, на доста голямо разстояние от него, отпред имаше много място. На една от отбивките на магистралата зад нас излезе малък автомобил, червен корвет. Караше го някакъв зъболекар с лек махмурлук, все пак беше десет и половина сутринта, но той взе завоя прекалено бързо, заради леда по пътя не успя да намали скоростта и ни удари. При обичайни метеорологични условия корветът щеше да стане на хармоника, а нерушимият форд феърлейн щеше да се отърве със смачкан калник и никой нямаше и да забележи. Но времето беше лошо, пътищата бяха хлъзгави и след като корветът ни удари, ние се устремихме напред, точно когато движението се забави. Камионът отпред се движеше като костенурка. Мама натисна с все сила спирачките, но не успя да спре. Ударихме се в камиона едва ли не като на забавен кадър, поне така ми се стори на мен. Всъщност сме се движели с около шейсет километра в час. Камионът беше открит пикап, натоварен догоре със скрап. Когато се блъснахме в него, от каросерията излетя огромно парче ламарина, което се вряза през предното стъкло и обезглави мама.
Клер стиска очи.
— Не.
— Наистина.
— Но нали и ти си бил там… бил си мъничък!
— Не, отървах се не заради това, металът се е забил в седалката точно където би трябвало да е челото ми. Имам белег на мястото, където ме е ударил. — Показвам на Клер. — Ламарината е отнесла шапката ми. Полицаите не проумяваха какво точно е станало. Всичките ми дрехи бяха в колата, на седалката и по пода, а мен ме намерили чисто гол отстрани на пътя.