Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Имам един приятел, който прави такива неща. Той ми помогна.
— Кой е този „той“?
— Един клиент на татко — лъжа аз.
Хелън клати глава.
— Не умееш да лъжеш.
Усмихвам се, но не казвам нищо.
— Хенри е, нали?
Клатя глава и долепвам пръст до устните си. Стигнали сме физкултурния салон на момичетата. Влизаме в съблекалнята и — абракадабра! — всички момичета млъкват. После започват да шушукат. Шкафчетата ни с Хелън са съвсем близо едно до друго. Отварям своето и вадя анцуга и гуменките. Вече съм помислила какво точно да направя. Събувам обувките и чорапите, махам и бельото. Без сутиен съм, защото ме боли много.
— Ей, Хелън — казвам аз.
Събличам и ризата, а Хелън се обръща.
— Господи, Клер!
Синините изглеждат по-страшни и от вчера. Някои се зеленеят. Бедрата ми са на морави ивици, останали от колана на Джейсън.
— О, Клер!
Хелън идва при мен и ме прегръща внимателно. Помещението е притихнало, аз поглеждам през рамото на Хелън и виждам, че всички момичета са се скупчили около нас и зяпат. Хелън Се изправя, извръща се към тях и казва:
— Е?
Някоя отзад започва да ръкопляска и всички също се включват — ръкопляскат, смеят се, обсъждат, подвикват весело, а аз се чувствам лека, лека като перце.
Сряда, 12 юли 1995 година
(Клер е на 24 години, Хенри — на 32)
Клер: Лежа в леглото и съм почти заспала, когато усещам, че Хенри прокарва ръка по корема ми, и разбирам, че се е върнал. Отварям очи, той се надвесва над мен и целува малкия белег от цигара, а аз го докосвам в мъждивата нощна светлина по лицето.
— Благодаря ти — казвам му, а той отвръща:
— Беше ми приятно.
И това е единственият път, когато отваряме дума за белега.
Неделя, 11 септември 1988 година
(Хенри е на 36 години, Клер — на 17)
Хенри: Този топъл септемврийски следобед ние с Клер сме в овощната градина. Насекомите жужат под златното слънце на Ливадата. Всичко е застинало, топлият въздух трепти, когато поглеждам над изсъхналите треви. Седим под една ябълка. Клер се е облегнала на дънера и е подложила под себе си възглавница, да не й убиват корените отдолу. Аз съм се излегнал, главата ми е отпусната в скута й. Хапнахме и останките от обяда са разпилени около нас, тук-там са нападали и ябълки. Аз съм сънен и доволен. В моето настояще е януари и ние с Клер се борим. Тази лятна интерлюдия е истинска идилия.
Клер казва:
— Искам да те нарисувам — просто така.
— Преобърнат и заспал?
— Отпуснат. Изглеждаш много умиротворен.
Защо пък не?
— Добре, рисувай.
Тук сме най-вече защото на Клер са й дали по рисуване да нарисува дървета. Тя взема скицника и намира въглена. Закрепва скицника върху коляното си.
— Искаш ли да се преместя? — питам я аз.
— Не, това ще промени всичко. Стой както си, ако обичаш.
Отново се заглеждам разсеяно в рисунъка, който клоните образуват на фона на небето.
За да стоиш неподвижен, се иска дисциплина. Когато чета, мога да не се помръдвам дълго, но винаги ми е било изненадващо трудно да позирам на Клер. Дори положение, което в началото ми се е струвало съвсем удобно, след петнайсетина минути се превръща в мъчение. Поглеждам Клер, без да мърдам нищо, освен очите си. Тя е погълната от рисунката. Когато рисува, изглежда така, сякаш светът е изчезнал и е останала само тя заедно с обекта, върху който се е съсредоточила. Точно заради това обичам Клер да ме рисува: когато ме гледа толкова внимателно, имам чувството, че аз съм всичко за нея. Клер ме гледа по същия начин и когато се любим. Точно в този миг тя ме поглежда в очите и се усмихва.
— Забравих да те попитам: от кое време идваш?
— От януари 2000 година.
Лицето й помръква.
— Виж ти! А аз си мислех, че от малко по-късно.
— Защо? Толкова ли стар изглеждам?
Клер ме милва по носа. Пръстите й пътешестват от върха му към веждите.
— Не, не изглеждаш стар. Но изглеждаш щастлив и спокоен, а когато идваш от 1998 или 1999, или 2000 година, си разстроен и вкиснат, ала не искаш да ми кажеш защо. После, през 2001 година, отново си спокоен.
Смея се.
— Говориш като врачка. Не съм забелязал, че следиш толкова внимателно настроенията ми.
— Какво друго ми остава?
— Не забравяй, че при теб обикновено ме води стресът. Не мисли, че всички тези години са били само ужасни. В тях също има много прекрасни неща.